— Кабинетът на Джак Хайд…
— Обеща ми да не излизаш — каза Крисчън. Гласът му беше студен и строг.
Сърцето ми се сви за милионен път днес. Мамка му! Откъде беше научил, по дяволите?
— Джак ме прати да му донеса нещо за обяд. Не можех да откажа. Да не си ме поставил под наблюдение?! — Настръхнах при тази мисъл. Нищо чудно, че изпитвах такава параноя — някой наистина ме беше наблюдавал. Ядосах се.
— Точно затова не исках да отидеш на работа — изсумтя той.
— Крисчън, моля те. Държиш се ужасно… — «… типично за господин Петдесет нюанса»… — ужасно потискащо.
— Потискащо ли? — прошепна той изненадано.
— Да. Трябва да престанеш. Довечера ще разговаряме за това. За съжаление ще трябва да остана до късно, защото не мога да отида в Ню Йорк.
— Не искам да те потискам, Анастейжа — ужасено промълви Крисчън.
— Обаче го правиш. Сега имам работа. Ще го обсъдим по-късно. — Затворих. Чувствах се изчерпана и депресирана.
След прекрасния уикенд, който бяхме прекарали, се сблъсквах с действителността. Никога толкова много не ми се беше искало да избягам. Да се скрия в някакво спокойно убежище, за да помисля за този човек — какъв е и как да се справя с него. От една страна, знаех, че душата му е прекършена — вече го виждах ясно и сърцето ми се късаше. От късчетата безценна информация, които ми бе дал за живота си, разбирах защо. Дете без обич, подложено на ужасяващ тормоз; майка, която не е можела да го защитава, която и той не е можел да защити и която е умряла пред очите му.
Потръпнах. Бедният ми Петдесет нюанса. Аз бях негова, ала не за да ме държи в позлатена клетка. Как да го накарам да го проумее?!
С натежало сърце взех в скута си един от ръкописите, които Джак искаше да обобщя, и продължих да го чета. Не се сещах за лесно решение на проблема с извратения стремеж на Крисчън да контролира всичко. Просто по-късно трябваше да поговоря с него лице в лице.
След половин час Джак ми прати по имейла документ, който трябваше да коригирам, излъскам и приготвя за отпечатване навреме за конференцията. Това щеше да ми отнеме не само остатъка от следобеда, но и част от вечерта. Захванах се за работа.
Когато вдигнах глава, минаваше седем и офисът пустееше, макар че в кабинета на Джак още светеше. Не бях забелязала кога са си тръгнали всички, но вече почти свършвах. Пратих му документа за одобрение и проверих в пощенската си кутия. Нямаше нищо ново от Крисчън, затова бързо погледнах блакберито си и то ме сепна, като зазвъня — обаждаше се Крисчън.
— Здрасти — прошепнах.
— Здрасти. Кога ще свършваш?
— До седем и половина, предполагам.
— Ще те чакам навън.
— Добре.
Говореше тихо, даже нервно. Защо? От моята реакция ли се боеше?
— Още съм ти ядосана, но нищо повече — казах. — Имаме да говорим за много неща.
— Знам. Ще се видим в седем и половина.
Джак излезе от кабинета си.
— Трябва да затварям. Чао. — Прекъснах връзката.
Джак небрежно се приближи.
— Имам само две допълнения. Върнах ти брошурата по имейла.
Наведе се над мен, докато записвах документа — доста близо, неловко близо. Ръката му докосна моята. Случайно ли? Отдръпнах се, но Джак се престори, че не забелязва. Другата му ръка лежеше върху облегалката на стола ми и докосваше гърба ми. Поизправих се, за да не се облягам.
— Страници шестнайсета и двайсет и трета. И с това би трябвало да приключим — измърмори той на сантиметри от ухото ми.
Настръхнах от близостта му, но реших да не му обръщам внимание. Отворих брошурата и колебливо се заех с промените. Джак продължаваше да се надвесва над мен и всичките ми сетива бяха свръхнапрегнати. Това ме разсейваше и се чувствах неловко. Вътре в себе си пищях: «Назад!».
— Щом приключиш с това, няма да е зле да организираш отпечатването на брошурата. Но можеш да го свършиш и утре. Благодаря ти, че остана до късно, Ана. — Гласът му звучеше дружелюбно, сякаш говореше на ранено животно. Стомахът ми се сви.
— Най-малкото, което мога да направя, е да те възнаградя с едно бързо питие. Заслужи си го. — Отметна от лицето ми кичур коса, който се беше измъкнал от ластика ми, и нежно ме погали по ухото.
Потреперих, стиснах зъби и рязко отдръпнах главата си. «Мамка му! — Крисчън имаше право. — Не ме пипай!»
— Тази вечер не мога. — «Нито пък която и да е друга вечер, Джак.»
— Хайде де, едно бързо? — опита се да ме уговори той.
— Не, не мога. Но ти благодаря.