Джак седна на края на бюрото ми и се намръщи. В главата ми завиха сирени. Бях съвсем сама в службата. Не можех да си тръгна. Нервно погледнах към часовника. Още пет минути и Крисчън щеше да дойде.
— Според мен двамата сме страхотен екип, Ана. Жалко, че не можеш да дойдеш в Ню Йорк. Без теб няма да е същото.
«Убедена съм в това.» Само му се усмихнах, защото не се сещах какво да отговоря. И за пръв път изпитах далечно облекчение, че няма да отида.
— Е, добре ли прекара уикенда? — попита той любезно.
— Да, благодаря. — Накъде клонеше с това?
— С приятеля ти ли бяхте?
— Да.
— С какво се занимава той?
«Притежава те…»
— С бизнес.
— Интересно. С какъв бизнес?
— А, той се интересува от всевъзможни неща.
Джак наклони глава настрани и се наведе към мен, нарушавайки личното ми пространство — отново.
— Много си потайна, Ана.
— Ами, занимава се с телекомуникации, производство и земеделие.
Джак повдигна вежди.
— С толкова много неща! Къде работи?
— Има собствена компания. Ако си удовлетворен от брошурата, вече бих искала да си тръгвам.
Той се отдръпна. Личното ми пространство отново беше в безопасност.
— Разбира се. Извинявай, не исках да те задържам — лицемерно каза Джак.
— В колко часа затварят сградата?
— Охраната е тук до единайсет.
— Добре. — Усмихнах се и подсъзнанието ми се отпусна на креслото си, облекчено, че не сме сами. Изключих компютъра, взех си чантата и се изправих.
— Значи го харесваш? Приятеля си, имам предвид?
— Обичам го — отвърнах, като го гледах право в очите.
— Ясно. — Джак се намръщи и стана от бюрото ми. — Как се казва?
Изчервих се.
— Грей. Крисчън Грей.
Джак зяпна.
— Най-богатият ерген в Сиатъл?! Този Крисчън Грей ли?
— Да. Същият. — Да, този Крисчън Грей, твоят бъдещ шеф, който ще те изяде на закуска, ако пак нарушиш личното ми пространство.
— Стори ми се познат — мрачно рече Джак и отново смръщи чело. — Е, късметлия е.
Запримигвах. Какво можех да му отговоря?
— Приятна вечер, Ана. — Той се усмихна насила и сковано тръгна към кабинета си.
Въздъхнах от облекчение. Е, този проблем можеше да се смята за решен. Господин Петдесет нюанса пак бе направил своя фокус. Дори самото му име ми беше талисман — набързо накара шефа ми да отстъпи с подвита опашка! Позволих си да се усмихна победоносно. «Виждаш ли, Крисчън? Даже името ти ме пази — нямаше нужда да си правиш целия този труд да слагаш ограничения върху разходите.» Разчистих бюрото си и си погледнах часовника. Крисчън вече трябваше да е навън.
Аудито беше паркирано до тротоара и Тейлър изскочи, за да ми отвори задната дясна врата. Никога не се бях радвала толкова, че го виждам, и побързах да се мушна в колата и да се скрия от дъжда.
Крисчън седеше на задната седалка и ме гледаше предпазливо. Подготвяше се за гнева ми.
— Здрасти.
— Здрасти — сдържано отвърна той. После силно стисна ръката ми и сърцето ми започна да се топи. Бях ужасно объркана. Дори не бях решила какво трябва да му кажа.
— Още ли си ми ядосана?
— Не знам — отговорих. Той вдигна ръката ми и покри кокалчетата на пръстите ми с леки като перце целувки.
— Днешният ден беше отвратителен — каза тихо.
— Така е. — Но за пръв път, откакто беше излязъл за работа сутринта, започвах да се отпускам. Самият факт на присъствието му ми действаше като успокоителен балсам. Всички тъпотии на Джак, острите имейли, които си бяхме разменили, и досадната напаст на име Елена избледняваха и оставаха на заден план. На задната седалка бяхме само двамата с моя стремящ се към тотален контрол чудак.
— Сега е по-добре, след като си тук — промълви той. Докато Тейлър провираше колата през вечерния трафик, мълчахме, унесени в дълбок размисъл, но усещах, че Крисчън бавно се успокоява до мен, че и той се отпуска.
Тейлър ни остави пред блока. Докато чакахме асансьора, Крисчън ме държеше за ръка и се оглеждаше.
— Явно още не сте открили Лийла.
— Да. Уелч още я търси — унило отвърна той.
Асансьорът пристигна и се качихме. Крисчън впери очи в мен с непроницаемо изражение. О, изглеждаше просто великолепно — разрошена коса, бяла риза, тъмен костюм. И внезапно онова усещане се появи изневиделица. «О, божичко!» — копнежът, желанието, електричеството. Ако се виждаше, щеше да представлява наситена синя аура около и между нас, толкова беше силно. Устните му се разтвориха, докато ме гледаше.
— Усещаш ли го? — промълви той.
— Да.