— Това не ви оправдава, Бьорн.
— Мисълта ми е, че хората умират, Харпа. А Габриел Орн и Оскар умряха за по-добра кауза, отколкото брат ми.
— Не си прав.
Бьорн изведнъж изгуби търпение.
— Тези хора разрушиха страната ни! Погребаха нас и децата ни, и внуците ни в дългове за десетилетия напред! И се отърваха безнаказано! Нито един от тях не е в затвора! Някой трябваше да направи нещо — Бьорн се опита да се овладее. Искаше да убеди Харпа, а не да й вика. — И ние се заехме с това.
Бьорн си пое дълбоко въздух. Имаше още какво да й каже, но не беше сега моментът. Още не. Не и преди да се погрижат за Инголфур Арнарсон.
— Трябва да се обадя по телефона — каза той. Взе въжето. — Ще ти завържа ръцете и краката. Съжалявам. Няма да се бавя.
Завърза два сложни възела около китките и глезените й. Стегна ги достатъчно, че Харпа да не може да ги развърже. А дори да успее, къде ще отиде?
Взе ножа и двата телефона — неговия и нейния — и излезе. Мина с пикапа през прохода и се озова от другата му страна. Пред него се разкри великолепна слънчева гледка: целият Брейдарфиордур, изпъстрен с островчетата си, светата могила на Хелгафел, градчето Стикисхолмур отдясно, Западните фиорди в далечината, а на преден план, надолу към водата — Берсеркяхраун.
На билото над Бьорн стоеше самотната фигура на Тролката. Главата й бе само на няколко метра от ниските облаци.
Той слезе от пикапа и провери за покритие. Имаше.
Обади се и тръгна да се връща към хижата, но се спря. Чуваше се шум от кола. Погледна надолу и видя едно малко купе, което се изкачваше по разбития път. С подобна кола не може да се стигне до хижата през тези кратери. Сигурно бе турист, който искаше да види Тролката.
Бьорн реши да изчака и да види.
Дупките бяха кошмарни. Исак не можеше да повярва, че това някога е бил главният път за Стикисхолмур. Правеше всичко възможно да ги заобикаля, докато хондата пъшкаше и скрибуцаше към прохода, но не можеше да избегне всички кратери.
Изведнъж, на двеста метра пред себе си, Исак видя пикапа на Бьорн. Самият Бьорн бе облегнат на колата и гледаше към Исак.
Исак намали. Няма как Бьорн да не го е разпознал от това разстояние.
Исак спря колата. Обърна с рязка маневра и тръгна бавно надолу, сякаш лошият път го е отказал.
Караше бавно и наблюдаваше пикапа в огледалото за обратно виждане. Не след дълго Бьорн се качи в колата и потегли към прохода. След минута вече не се виждаше.
Исак изчака още малко, обърна хондата и тръгна след съучастника си.
Изкачваше се много внимателно — слизаше от колата преди всеки завой и оглеждаше зад него — не искаше да налети неочаквано на Бьорн. След около половин час в този муден ритъм, Исак подаде глава иззад една канара и видя хижата — стърчеше самотна в долината сред камъни, скали, мъхове и вода. Пикапът на Бьорн бе паркиран отпред.
Харпа бе прекарала голяма част от детството си в разплитане на рибарски мрежи. Имаше силни и сръчни пръсти и знаеше какви възли връзват рибарите.
Наблюдава внимателно Бьорн, докато връзваше ръцете и краката й. Той знаеше какво прави. Харпа не можеше да стигне възела на китките си, а този около глезените й щеше да е много труден за развързване. Подозираше, че дори на Бьорн ще му трябва нож за него.
Въпреки това реши да опита. Подръпна, побутна, поумува и се почуди. В крайна сметка усети как възелът се отпуска. Точно преди да го развърже, Харпа чу рева на приближаващия се пикап. Разколеба се и отново затегна възела. Следващият път.
ГЛАВА 37
Ана Оск подкара малкото си пони в лек галоп из детската стая. Имаше го от три седмици, от рождения си ден, но продължаваше да си играе с него.
Майка й каза, че ще й купят истинско пони, когато стане на девет години. Баща й не беше толкова сигурен. Парите го притесняваха. Все за това мислеше. Глупчо! Мама й каза, че са богати. И то беше очевидно — имаха огромна къща в центъра на Рейкявик, до самото езеро.
Но когато й подарят истинско пони, няма да може да го гледа вкъщи. Градината не била достатъчно голяма. Това също беше глупаво! Дворът на къщата беше много голям, далеч по-голям от двора на Сара Рос, най-добрата приятелка на Ана Оск.
Ана Оск вдигна понито до прозореца, за да му покаже градината. Стаята й бе на втория етаж, много високо, и имаше хубава гледка. Виждаше точно къде могат да направят конюшня — точно в ъгъла, до онова дръвче. Фасулска работа!
Докато мислеше как точно да се разположи новата постройка, Ана Оск забеляза движение в градината на съседите. Някой лазеше из храстите зад къщата. Беше мъж. Не се виждаше добре, но Ана Оск забеляза, че това не е съседът. Реши, че човекът си играе на криеница.