Той й каза:
— А после? Къде Ви отведоха?
— Спомените ми са неясни… Сякаш бях спала много дни… Спомням си само за град Ванде, където прекарах цялата втора половина на моето детство, в Монтегю, при мама и татко Изеро, добри хора, които ме отхраниха, възпитаха и чиято преданост и обич никога няма да забравя.
— Те също ли умряха?
— Да, — каза тя… — в района се появи епидемия от тифуидна треска… но това по-късно научих… Още в началото на тяхното заболяване бях отнесена както първия път и при същите обстоятелства, през нощта, от някой, който ме уви в одеяло… Само че бях по-голяма, съпротивлявах се, исках да извикам… и той сигурно ми е запушил устата с шалче.
— На колко години бяхте?
— На 14… Оттогава са минали четири години.
— Следователно могли сте да запомните този човек?
— Не, той се криеше още повече и не ми каза нито дума… Въпреки това винаги съм мислела, че е един и същ… защото запазих спомена за същата загриженост, за същите внимателни жестове, изпълнени с предпазливост.
— А после?
— После, както някога, настъпи забрава, сън… Този път, изглежда, бях болна, тресеше ме. И се събудих във весела светла стая. Една дама с побелели коси беше надвесена над мен и ми се усмихваше. Това е баба… в стаята ми е там горе.
Лицето й отново беше щастливо и излъчващо светлина, а тя завърши усмихната:
— Г-жа Ернемон ме намерила една вечер заспала пред вратата на своя дом, прибрала ме и така тя стана моя баба, а след известни изпитания малкото момиченце от Аспермон се наслаждава на радостите на едно спокойно съществуване и учи на смятане и писане непослушните или мързеливи момиченца… които много я обичат.
Тя говореше весело, думите й бяха едновременно обмислени и весели, чувстваше се, че притежава уравновесеността на благоразумните натури.
Сернин я слушаше с растяща изненада и не се мъчеше да скрие своето смущение.
Той попита:
— Никога ли повече не чухте да се говори за този мъж?
— Никога.
— А ще бъдете ли доволна да го видите отново?
— Ще бъда, разбира се.
— Е добре, госпожице…
Женевиев потръпна.
— Вие знаете нещо… може би истината…
— Не… не… госпожице…
Той стана и се разходи из стаята. От време на време погледът му се спираше върху Женевиев и сякаш се готвеше да даде по-точен отговор на зададения му въпрос. Щеше ли да проговори?
Г-жа Ернемон чакаше с тревога разбулването на тайната, от която можеше да зависи душевното спокойствие на младото момиче.
Той се върна и седна до Женевиев, поколеба се отново и накрая й каза:
— Не… не… мина ми една мисъл… един спомен…
— Един спомен… Кажете!
— Заблудил съм се. Във Вашия разказ имаше някои подробности, които ме въведоха в грешка.
— Сигурен ли сте?
Той се поколеба още малко, после потвърди:
— Напълно сигурен.
— Ех, — каза тя разочарована… — помислих си, че отгатвам… че ме познавате…
Тя не довърши, очакваше той да отговори на въпроса, който му задаваше, без да се осмели да го формулира напълно.
Той мълчеше. Тогава, без да настоява повече, тя се наведе към г-жа Ернемон.
— Лека нощ, бабо, моите хлапета сигурно са си легнали, но нито едно няма да заспи, преди да съм го целунала.
Тя протегна ръка на принца.
— Още веднъж благодаря…
— Тръгвате ли? — каза той живо.
— Извинете ме, баба ще Ви изпрати…
Той се поклони и й целуна ръка. В момента, когато отваряше вратата, тя се обърна и му се усмихна. После изчезна.
Принцът се вслуша в шума от отдалечаващите се стъпки, седеше неподвижен, с пребледняло от вълнение лице.
— И тъй — каза старата дама, — не можем да проговорим, нали?
— Не…
— А тайната…
— По-късно… днес… странно… не можах.
— Нима е толкова трудно? Нима тя не почувства, че ти си непознатият, който два пъти я е отвеждал?… Една дума щеше да бъде достатъчна.
— По-късно… по-късно… — каза той, като си възвръщаше увереността. — Ти много добре разбираш… това дете едва ме познава… Аз трябва първо да спечеля правото на нейната обич, на нейната нежност… Когато й създам живота, който заслужава, един чудесен живот, като в приказките, тогава ще проговоря.
Старата дама поклати глава.
— Много се страхувам, че се лъжеш… Женевиев няма нужда от приказен живот… Тя обича простички неща.
— И тя е жена като другите, а богатството, луксът, властта доставят радости, които никоя от тях не пренебрегва.
— Но не и Женевиев. И ще направиш по-добре…
— Ще видим. Засега ме остави да действам. И бъди спокойна. Нямам никакво намерение, както казваш ти, да забърквам Женевиев във всичките ми интриги. Тя рядко ще ме вижда… Само че аз трябваше по някакъв начин да установя връзка… Това е сторено… Сбогом.