Ако Пиер Льодюк мръднеше, ако се опиташе да извика, ръката щеше да се стовари върху него. Мъжът се наведе над спящия, сякаш разглеждаше нещо.
„Дясната буза… помисли г-н Льонорман, белега на дясната буза… той иска да се увери, че това наистина е Пиер Льодюк“.
Човекът се беше обърнал, така че се виждаха само раменете му. Но дрехите и пардесюто му бяха толкова близо, че докосваха завесите, зад които се криеше г-н Льонорман.
„Едно негово движение, помисли си той, едно тревожно потреперване и ще го сграбчи.“
Но мъжът не мръдна, изцяло погълнат от прегледа, който вършеше.
Накрая, след като прехвърли ножа в ръката, която държеше фенера, той повдигна чаршафа на леглото, отначало малко, после все по-високо, така че да открие лявата ръка на спящия.
Снопът светлина освети ръката. Показаха се четири пръста цели, а петият беше отрязан на втората фаланга.
За втори път Пиер Льодюк се размърда. Светлината веднага загасна и за миг човекът остана до леглото неподвижен като изтукан. Щеше ли да се реши да нанесе удара? Г-н Льонорман се разтревожи за престъплението, което можеше да предотврати толкова лесно, но искаше да го направи едва в последния миг.
Тишината продължи дълго, много дълго. Изведнъж му се привидя една ръка, която се издига. Той мръдна инстинктивно, протегна ръка над спящия, но блъсна мъжа. Чу се сподавен вик. Човекът замахна в празното пространство, защитаваше се наслуки, после се спусна към прозореца, но г-н Льонорман скочи върху него и го сграбчи с две ръце. Но тогава почувства, че човекът отстъпва и понеже беше по-слаб и безпомощен, бягаше от борбата и се опитваше да се изплъзне от ръцете му. Г-н Льонорман го притисна силно към себе си и го преви на две чак до паркета.
— Ах, пипнах те… пипнах те — прошепна той тържествуващо.
Изпитваше особено опиянение, че е хванал в непреодолимата си хватка ужасния престъпник, гнусното чудовище. Той почувства, че живее и тръпне, гневеше се и се отчайваше, животът им се сливаше, диханията им се смесваха.
— Кой си ти? — каза той. — Кой си ти? Налага се да проговориш…
Стискаше тялото на врага с растяща сила, защото имаше впечатление, че тялото се смалява в ръцете му, че се топи. Той стискаше все по-силно и по-силно… но изведнъж се разтрепери от главата до петите. Беше усетил съвсем леко бодване в гърлото… Отчаян, той го стисна още по-силно: болката се засили. Тогава си даде сметка, че човекът бе успял да си извие ръката, да я плъзне по гърдите му и да насочи ножа си. Наистина ръката му не се движеше, но колкото по-силно го притискаше г-н Льонорман, върхът на камата проникваше в плътта му.
Той отметна леко глава, за да избегне острието, но то последва движението и раната се разшири.
Тогава спря да мърда, завладян от спомена за трите убийства и всичко ужасяващо, жестоко и съдбовно, свързано със същата тази малка стоманена игла, която дупчеше кожата му и се забиваше безмилостно…
Внезапно го пусна и отскочи назад. После се опита да мине в настъпление, но беше късно.
Човекът прекрачи прозореца и скочи.
— Гурел, — внимавай — извика той, защото знаеше, че Гурел е наблизо, готов да посрещне беглеца.
Наведе се през балкона. Чу шум от стъпки по калдаръма… видя една сянка между дърветата… бариерата щракна… и никакъв друг шум повече… никаква намеса…
Без да го е грижа за Пиер Льодюк, той извика:
— Гурел!… Дудвил!
Не получи отговор. Наоколо цареше дълбока нощна тишина…
Против волята си той си спомни отново за тройното убийство, за стоманения стилет. Не, това е невъзможно, човекът нямаше да има време да замахне, но не се е наложило, понеже пътят му е бил свободен.
Той скочи на свой ред и като включи своя фенер, разпозна Гурел проснат на земята.
— По дяволите! — изруга той. — Скъпо ще ми платят, ако е мъртъв.
Но Гурел беше само замаян. Няколко минути по-късно дойде на себе си и изгрухтя:
— Удари ме с юмрук, шефе… обикновен удар с юмрук в гърдите. Но какъв здравеняк!
— Значи са били двама?
— Да, един дребен, който се качи, и още един, който ме изненада, докато пазех.
— А Дудвил?
— Не съм ги виждал.
Намериха единия от двамата — Жак, близо до бариерата, облян в кръв, с разбита челюст, а другия малко по-далече със смазани гърди.
— Какво? Какво има? — попита г-н Льонорман.
Жак разказа, че те с брат му се сблъскали с човек, който ги извадил от строя, преди да успеят да окажат съпротива.
— Сам ли беше?
— Не, когато мина отново покрай нас, беше придружен от по-дребен от него.
— Позна ли твоя нападател?
— По плещите ми заприлича на англичанина от хотел „Палас“, дето напусна хотела и ни се изплъзна.