— Майорът ли?
— Да, майор Парбъри.
III
Като размисли малко, г-н Льонорман произнесе:
— Повече съмнения не са позволени. И в случая Кеселбах бяха двама — човекът с камата, който уби, и неговият съучастник — майорът.
— Така мисли и принц Сернин — прошепна Жак Дудвил.
— И тази вечер — продължи шефът на Сигурността-са пак те, двамата. Толкова по-добре. Имаме сто пъти повече шансове да хванем двама съучастници, отколкото един.
Г-н Льонорман се погрижи за хората си, накара ги да си легнат и потърси дали нападателите не бяха загубили някакъв предмет или не бяха оставили някаква следа. Не намери нищо и си легна.
На сутринта Гурел и двамата Дудвил се бяха съвзели от нараняванията и г-н Льонорман нареди на братята да обходят околността, а той замина с Гурел за Париж, за да свърши някои работи и да си даде разпорежданията.
Обядва в службата си. В два часа пристигна добра вест. Един от най-добрите му агенти — Диьози, беше пипнал на слизане от влака от Марсилия немеца Щайнвег, кореспондента на Рудолф Кеселбах.
— Тук ли е Диьози? — попита г-н Льонорман.
— Да, шефе — отговори Гурел. — Заедно с германеца.
— Да ги доведат.
В този момент му се обадиха по телефона. Беше Жан Дудвил, който го търсеше от службата в Гарш. Връзката стана бързо.
— Ти ли си, Жан? Какво ново?
— Да, шефе, майор Парбъри…
— Какво?
— Намерихме го. Той е станал испанец и е почернял от слънцето. Току-що го видяхме. Влизаше в свободното училище в Гарш. Прие го онази госпожица… нали знаете, младото момиче, което познава принц Сернин-Женевиев Ернемон.
— Гръм и мълния!
Г-н Льонорман пусна слушалката, грабна шапката си и се спусна към коридора, срещна Диьози и немеца и им извика:
— В шест часа… среща тук…
Той се спусна по стълбата, последван от Гурел и трима инспектори, които събра пътьом и се качи в своя автомобил.
— В Гарш… десет франка бакшиш.
Той заповяда да спрат малко преди да стигнат парка Вилньов, на завоя на уличката, която води до училището. Жан Дудвил го чакаше и извика:
— Мошеникът избяга от другата страна на уличката преди десет минути.
— Сам ли?
— Не, с момичето.
Г-н Льонорман сграбчи Дудвил за яката:
— Нещастник! Пуснал си го да избяга! Но нали трябваше…
— Брат ми е по следите му.
— Хубав аванс! Брат ти ще го изпусне.
После тръгна към колата и пое решително но улицата, без да обръща внимание на дупките. Много скоро излязоха на междуселски път, който ги изведе на кръстопът, където се пресичаха пет пътя. Без колебание г-н Льонорман избра левия, който водеше към Сен-Кукуфа. И наистина, на върха на склона, който се спускаше към езерото, те задминаха другия брат Дудвил, който им извика:
— Те са с кола… на един километър оттук.
Шефът не спря. Той пусна колата по склона надолу, взимаше бясно завоите, заобиколи езерото и изведнъж нададе тържествуващ вик.
На върха на малко възвишение, което се издигаше пред тях, беше видял чергилото на кола.
За съжаление беше тръгнал по неверен път. Наложи се да се върне назад.
Когато пристигна отново до разклона, колата продължаваше да стои там. Докато завиваше, г-н Льонорман видя една жена да скача от колата. На вратичката се показа мъж. Жената протегна ръка. Чуха се два гърмежа.
Несъмнено лошо се беше прицелила, защото от другата страна на чергилото се показа глава и човекът, виждайки автомобила, шибна коня, който потегли в галоп. Не след дълго тя изчезна зад един завой.
За няколко секунди г-н Льонорман завърши маневрата, потегли право към хълма, отмина момичето, без да спира, и смело зави.
Това беше стръмен каменист горски път, които се спускаше надолу през гъста гора и трябваше да се кара много бавно и внимателно. Но какво от това! На двадесет стъпки пред него колата, която беше нещо като кабриолет с две колела, танцуваше върху камъните, теглена или по-скоро задържана от кон, който вървеше благоразумно с отмерени стъпки. Нямаше вече от какво да се страхува, бягството беше невъзможно.
И двете коли се спуснаха отгоре надолу разтърсвани и разклащани. По едно време дори бяха толкова близо една до друга, че г-н Льонорман си помисли да слезе и да потича с двамата си помощници, но осъзна, че е опасно да спре на стръмния склон и продължи, като притискаше отблизо врага като плячка, която се държи под око и под ръка.
— Готово, шефе,… готово! — шепнеха инспекторите, развълнувани от неочакваното преследване.
В края на пътя започваше пътека, която водеше към Сена, към Буживал. На равното конят потегли в тръс по средата на пътя. Силно усилие разтърси автомобила. Вместо да върви, той сякаш подскачаше кат0 див звяр, който се хвърля върху жертвата, и като се плъзна по склона, готов да преодолее всички препятствия, настигна колата, изравни се с нея, изпревари я…