— Ще го разпитам.
Но в този момент влезе един прислужник.
— Една дама иска незабавно да разговаря с Вас, шефе.
— Това нейната лична карта ли е?
— Да.
— Г-жа Кеселбах! Въведете я.
Той сам тръгна да посрещне младата жена и я помоли да седне. Тя имаше все същия отчаян болнав поглед и изтощен Вид, който говореше за бедствието в нейния живот.
Тя протегна един брой на „Журнал“ и посочи мястото за дребната кореспонденция и реда, на който ставаше въпрос за г-н Щайнвег.
— Татко Щайнвег беше приятел на съпруга ми — каза тя — и не се съмнявам, че знае много неща.
— Диьози — каза Льонорман, — доведи лицето, което чака… Вашето посещение, госпожо, не е било напразно. Моля Ви само, когато влезе лицето, да си мълчите.
Вратата се отвори. Влезе старец с бяла брада и набраздено от дълбоки старчески бръчки лице в бедно облекло, с измъчения вид на онези нещастници, които обикалят света в гонитба на всекидневната си прехрана.
Той се спря на прага, премигна, погледна г-н Льонорман, притесни се от мълчанието, което го посрещаше, и въртеше смутено шапката в ръцете си.
Но после внезапно се изуми, очите му се разшириха и той се запъна:
— Госпожо… госпожо Кеселбах. Беше видял младата жена.
И успокоен, усмихнат, без повече да се стеснява, се приближи до нея и каза с подчертан акцент:
— Ах, колко съм доволен… най-сетне!… Аз си мислех, че никога повече… бях изненадан… там, не получих никакви известия… нито телеграма… А как е нашият добър Рудолф Кеселбах?
Младата жена се отдръпна, сякаш я зашлевиха по лицето, после се отпусна на стола и се разрида.
— Какво има, какво има? — запита Щайнвег.
Г-н Льонорман веднага се намеси.
— Виждам, господине, че не знаете за някои събития, които станаха напоследък. Това значи ли, че отдавна сте на път?
— Да, от три месеца… Ходих до мините. После се върнах в Кейптаун, откъдето писах на Рудолф. Но по пътя постъпих на работа в Порт-Саид. Предполагам, че Рудолф е получил писмото ми?
— Той отсъства. Ще Ви обясня причините за неговото отсъствие. Но преди това има един въпрос, по който бихме желали да получим някои сведения. Става дума за човек, когото познавате и назовавате в разговорите Ви с г-н Кеселбах с името Пиер Льодюк.
— Пиер Льодюк ли? Кой Ви е казал?
Старецът беше потресен.
Той отново прошепна:
— Кой Ви каза това? Кой Ви разкри името му?
— Г-н Кеселбах.
— Невъзможно. Аз му разкрих тайната, а той пази тайните си… и най-вече тази…
— Все пак трябва да ни отговорите. Сега водим разследване за Пиер Льодюк, което трябва да завършим незабавно и само Вие можете да ни осветлите, защото г-н Кеселбах вече го няма.
— Но кажете най-сетне — провикна се Щайнвег, сякаш решен да говори, — какво Ви трябва?
— Познавате ли Пиер Льодюк?
— Никога не съм го виждал, но отдавна знам една тайна, която го засяга. Вследствие на инциденти, които няма смисъл да разказвам, и благодарение на редица случайности аз се уверих, че човекът, който исках да открия, живее в Париж и води безреден живот, минава за Пиер Льодюк, а това не му е истинското име.
— А той знае ли си истинското име?
— Предполагам.
— А Вие?
— Аз го знам.
— Хайде, кажете ни го.
Той се поколеба, после каза развълнувано:
— Не мога… не мога…
— Но защо?
— Нямам право. Цялата тайна се състои в това. И когато разкрих тази тайна пред Рудолф, той й придаде такова значение, че ми даде голяма сума пари, за да купи моето мълчание, и ми обеща да получа цяло състояние, истинско богатство в деня, когато успее първо да намери Пиер Льодюк, а после да извлече полза от тайната.
Той се усмихна горчиво:
— Голямата сума пари вече е пропиляна. Идвах да се осведомя за моето състояние.
— Г-н Кеселбах е мъртъв — произнесе началникът на Сигурността.
Щайнвег подскочи.
— Мъртъв! Нима е възможно? Не, това е клопка. Госпожо Кеселбах, истина ли е?
Тя наведе глава.
Той изглеждаше смазан от неочакваното разкритие и в същото време то му причини голяма болка, защото се разплака.
— Мой бедни Рудолф, познавам го от дете… той идваше да играе при мен в Аугсбург… Много го обичах.
И като се обръщаше към г-жа Кеселбах да потвърди:
— А той също, нали, госпожо, нали и той ме обичаше? Сигурно Ви е говорил за неговия стар татко Щайнвег, както ме наричаше.
Г-н Льонорман се приближи до него и каза отчетливо:
— Чуйте ме. Г-н Кеселбах беше убит… Хайде, успокойте се… виковете са излишни… Умря убит и всички обстоятелства по престъплението доказват, че виновният е в течение на този прословут проект. Има ли нещо в същността на проекта, което Ви позволява да отгатнете?