Полуделият от страх Гурел виеше като агонизиращо животно. Но това не вълнуваше г-н Льонорман. Спасението беше близо.
Все пак изпита тревога за няколко секунди, като установи по шума на материалите, които хвърляше, че и тази част на тунела е наводнена — напълно естествено, защото вратата беше като херметична дига. Но какво от това! Изходът беше свободен… последно усилие и премина.
— Ела, Гурел! — извика той, като се върна за спътника си. Изтегли го полужив за ръцете.
— Хайде, съвземи се, некадърнико, защото сме спасени.
— Мислите ли, шефе? Мислите ли… Водата стига до гърдите ни.
— Върви сега… Преди тя да е стигнала над устата ни… Къде е фенерът ти?
— Не работи вече.
— Толкова по-зле.
Г-н Льонорман възкликна радостно:
— Едно стъпало… второ… Стълбището… Най-сетне!
Те излизаха от водата, от проклетата вода, която почти ги беше погълнала, и сладостното усещане, че са се измъкнали, ги екзалтираше.
— Спри! — прошепна г-н Льонорман.
Главата му се беше блъснала в нещо. Протегна ръце към препятствието, което се отмести веднага. Беше капак и след като го отвори, стигнаха до мазе, където през един отдушник се процеждаше светлината на лунната нощ.
Той отмести капака и изкачи последните стъпала.
Върху него падна було. Нечии ръце го сграбчиха. Усети, че го увиват в одеяло, в нещо като чувал, а после го завързаха въжета.
— Другият — каза нечий глас.
Изглежда повториха операцията с Гурел и същият глас каза:
— Ако гъкнат, убий ги веднага. Носиш ли си камата?
— Да!
— На път! Вие двамата вземете този… Вие двамата — онзи… Без светлина и без да вдигате шум… ще стане опасно! От сутринта претърсват съседната градина… те са десет или петнадесет. Върни се в сградата, Гертруд, и при най-малкото нещо ми телефонирай в Париж.
Г-н Льонорман имаше впечатлението, че го носят, после, че излизат навън.
— Приближи колата — каза гласът.
Г-н Льонорман чу шум от кола и кон. Положиха го на пода, качиха и Гурел. Конят потегли в тръс.
Пътуването продължи около половин час.
— Спри! — заповяда гласът. — Свалете ги. Каруцарю, обърни колата така, че задната й част да се опре в парапета на моста… Добре… Има ли кораби по Сена? Тогава да не губим време. А завързахте ли им краката?
— Да с павета.
— В такъв случай хайде! Препоръчай душата си на бога, господин Льонорман и се моли за мен. Аз съм Парбъри-Рибейра — по-известен под името барон Алтенхайм. Готово ли е? Всичко ли е готово? Добре, приятно пътуване, господин Льонорман!
Г-н Льонорман беше поставен на парапета. Бутнаха го. Почувства, че пада в празното пространство и чу подигравателния глас:
— Приятно пътуване!
Десет секунди по-късно дойде ред на инспектор Гурел.
ПАРБЪРИ-РИБЕЙРА-АЛТЕНХАЙМ
I
Момиченцата си играеха в градината под надзора на г-ца Шарлот, новата сътрудничка на Женевиев. Г-жа Ернемон им раздаде сладкиши, после се върна в стаята, която служеше за гостна и приемна, и се настани пред бюрото, за да подреди книжата и дневниците.
Внезапно изпита усещане за чуждо присъствие в стаята. Тя се обърна разтревожена.
— Ти! — възкликна тя… — Откъде идваш? Откъде?
— Ш-ъ-т! — каза принц Сернин. — Слушай и да не губим минутка. Къде е Женевиев?
— На посещение при г-жа Кеселбах.
— Кога ще си дойде?
— След един час.
— Тогава ще въведа братя Дудвил. Имам среща с тях. Как е Женевиев?
— Много добре.
— Колко пъти се е срещала с Пиер Льодюк от моето заминаване преди десет дни?
— Три пъти и трябва да се срещне с него днес у г-жа Кеселбах, на която го представих съгласно заповедите ти. Само че ще ти кажа, този Пиер Льодюк не ми допада много. Женевиев трябва да намери някое добро момче от нейната класа. Например учител.
— Ти си луда! Женевиев да се ожени за даскал!
— Ах, ако мислеше преди всичко за щастието на Женевиев…
— И таз добра, Виктоар! Дразниш ме с всичките си брътвежи. Имам ли време за чувства? Аз играя партия шах и местя фигурките, без да ме е грижа какво мислят те. Едва когато спечеля партията, ще се позаинтересувам дали офицерът Пиер Льодюк и кралицата Женевиев имат сърца.
Тя го прекъсна.
— Чу ли? Подсвиркване…
— Това са двамата Дудвил. Иди да ги доведеш и ни остави сами.
Двамата братя влязоха и той ги разпита с обичайната си прецизност:
— Знам всичко, което вестниците писаха за изчезването на Льонорман и Гурел. Знаете ли нещо повече?
— Не. Заместник-началникът, г-н Вебер, пое случая в свои ръце. Вече осем дни претърсваме градината на пансиона и не можем да си обясним как са могли да изчезнат… Подобно нещо не се е виждало… да изчезне началникът на Сигурността, и то безследно!