— А двете прислужнички?
— Гертруд замина. Сега я търсят.
— А сестра й Сюзан?
— Г-н Вебер и г-н Формери я разпитаха. Няма нищо против нея.
— Това ли е всичко, което имате да ми казвате?
— А, не, има и други неща, които не съобщиха вестниците.
Тогава те разказаха за събитията, станали през последните два дни с г-н Льонорман, за нощното посещение на двамата бандити във вилата на Пиер Льодюк, после за опита на Рибейра на другия ден да отвлече Женевиев, и преследването през гората на Сен-Кукуфа, после за пристигането на стария Щайнвег, за разпита му в Сигурността пред г-жа Кеселбах, и за бягството му от Палатата.
— Някой друг освен Вас знае ли тези подробности?
— Диьози знае за инцидента с Щайнвег, защото той ни го разказа.
— Продължават ли да Ви имат доверие в префектурата?
— До такава степен, че ни използват открито. Г-н Вебер се кълне само в нас.
— Значи — каза принцът — не всичко е загубено. Щом г-н Льонорман е допуснал известно неблагоразумие, което му е струвало живота, както предполагам, все пак е свършил добра работа и остава само да се продължи. Врагът има преднина, но ще го настигнем.
— Много трудно, господарю.
— Защо? Става въпрос чисто и просто да намерим стария Щайнвег, защото той държи ключа на загадката.
— Да, но къде ли е скрил Рибейра стария Щайнвег?
— При себе си, по дяволите!
— Следователно трябва да разберем къде живее Рибейра.
— По дяволите!
След като ги изпрати, той отиде в пансиона. Пред вратата имаше автомобили и двама души се разхождаха напред-назад, сякаш бяха на пост.
В градината, близо до оградата на г-жа Кеселбах, той видя седнали на една пейка Женевиев, Пиер Льодюк и някакъв охранен господин с монокъл. Тримата разговаряха. Никой от тях не го забеляза.
От сградата излязоха много хора. Това бяха г-н Формери, г-н Вебер, един писар и двама инспектори. Женевиев влезе вътре, господинът с монокъла заговори със съдията и заместник началника на Сигурността и тръгна бавно с тях. Сернин се приближи до пейката, където седеше Пиер Льодюк, и прошепна:
— Не мърдай, Пиер Льодюк, аз съм.
— Вие!… Вие!
Младежът виждаше за трети път Сернин от ужасната нощ във Версай и всеки път срещата го смущаваше.
— Отговори… Кой е човекът с монокъла?
Пиер Льодюк заекваше пребледнял. Сернин му стисна ръката.
— Отговори за бога, кой е?
— Барон Алтенхайм.
— Откъде идва?
— Бил е приятел на г-н Кеселбах. Пристигнал е от Австрия преди шест дни и е предложил услугите си на г-жа Кеселбах.
През това време магистратите бяха излезли от градината заедно с барон Алтенхайм.
— Баронът разпитва ли те?
— Да, много. Той се интересуваше от мен. Пожела да ми помогне да намеря моето семейство, накара ме да му разкажа спомени от детството ми.
— И ти какво каза?
— Нищо, тъй като нищо не знам. Нима имам спомени? Вие ме поставихте на мястото на другия, а аз не знам дори кой е той.
— И аз също! — отвърна принцът. — И тъкмо в това се състои необичайното в твоя случай.
— А, Вие се забавлявате… Вие пак се забавлявате… Но на мен започна да ми дотяга… Забъркан съм в куп нечисти неща… без да смятаме опасността, на която се излагам, като играя ролята на друг човек.
— Как… да не си? Ти си най-малкото херцог, така както аз съм принц… Може би повече дори… А освен това, ако не си, стани за бога! Женевиев не заслужава ли да си продадеш душата за нейните красиви очи?
Принц Сернин дори не го гледаше, защото не се интересуваше какво мисли. Те влязоха в сградата и в подножието на стълбата Женевиев се появи грациозна и усмихната.
— Ето че се върнахте! — каза тя на принца. — Ах, толкова по-добре! Много съм доволна… искате ли да видите Долорес?
Миг след това тя го въведе в стаята на г-жа Кеселбах. Принцът изтръпна. Долорес беше още по-бледа, още по-отслабнала, отколкото последния път, когато я видя. Легнала на дивана, завита с бяла покривка, тя приличаше на онези болни, които отказват да се борят. Тя вече не се бореше с живота, а със съдбата, която я обсипваше със своите удари.
Сернин я гледаше с дълбоко състрадание и с нескривано вълнение. Тя му благодари за симпатията, която й засвидетелстваше, и заговори за барон Алтенхайм с приятелски думи.
— Познавахте ли го по-рано? — попита я той.
— Да, по име, и то от устата на моя съпруг, с когото беше много близък.
— Аз срещнах един Алтенхайм, който живее на улица „Дарю“. Мислите ли, че е същият?
— А, не! Този живее… Всъщност аз не знам много нещо, той ми каза адреса си, но едва ли ще мога да го повторя…