След като поговориха няколко минути, Сернин се сбогува.
Във вестибюла го чакаше Женевиев.
— Имам да Ви казвам нещо — каза живо тя…-сериозни неща… Видяхте ли го?
— Кого?
— Барон Алтенхайм… но това не е неговото име… или поне тоя има друго… аз го познах… той не се досеща…
Тя го изведе навън и вървеше доста развълнувана.
— По-спокойно, Женевиев…
— Това е мъжът, който искаше да ме отвлече… Ако не беше горкият г-н Льонорман, бях загубена… Хайде, Вие би трябвало да знаете, Вие, който знаете всичко.
— Как е истинското му име?
— Рибейра.
— Сигурна ли сте?
— Напразно си е променил вида, аз веднага го познах по акцента, но маниерите и по ужаса, който изпитвам. Но си мълчах… до Вашето завръщане.
— Не казахте нищо дори на г-жа Кеселбах, така ли?
— Нищо. Тя изглеждаше толкова щастлива, че се среща с приятел на мъжа си. Но Вие ще й кажете, нали? Вие ще я защитавате… Не знам какво подготвя против нея, против мен… Сега когато г-н Льонорман го няма, той от нищо не се бои и действа като господар. Кой би могъл да го разобличи?
— Аз. Аз отговарям за всичко. Но нито дума на никого.
Бяха стигнали до будката на портиера. Вратата се отвори. Принцът додаде:
— Сбогом, Женевиев, и бъдете спокойна. Аз съм тук.
Той затвори вратата, обърна се и веднага отстъпи назад. Срещу него стоеше с високо вдигната глава, с широки рамене и мощно телосложение човекът с монокъл — барон Алтенхайм.
Те се гледаха две-три секунди мълчаливо. Баронът се усмихваше. Той каза:
— Чаках те, Люпен.
Колкото и добре да се владееше, Сернин потръпна. Той идваше да разобличи своя противник, а тъкмо противникът му го разобличаваше още с първите думи. В същото време противникът влизаше в битката смело, нахално, сякаш беше сигурен в победата. Постъпката му беше решителна и говореше за грубата му сила.
Двамата мъже се измерваха с очи много враждебно.
— А после? — каза Сернин.
— После ли? Не мислиш ли, че трябва да се видим?
— Защо?
— Искам да говоря с теб.
— Кога?
— Утре. Ще обядваме заедно в ресторант.
— Защо не у Вас?
— Не ми знаеш адреса.
— Вярно е.
Принцът бързо извади вестника, който стърчеше от джоба на Алтенхайм, а върху него личеше изпращателната лентичка и каза:
— Вила „Дюпон“ номер 29.
— Добре изиграно — каза другият. — Следователно утре у дома.
— Утре при теб. В колко часа?
— В един.
— Ще дойда. Моите почитания.
Те се готвеха да се разделят. Алтенхайм се спря.
— А, още една дума, принце. Носи си оръжието.
— Защо?
— Имам четирима слуги, а ти ще си сам.
— Аз имам юмруци — каза Сернин — партията ще бъде равна.
Той му обърна гръб, после го повика отново:
— И още една дума, бароне. Наеми още четирима слуги.
— Защо?
— Размислих. Ще си взема камшика.
II
Точно в един часа един конник мина през портата на вила „Дюпон“ на тихата провинциална улица с един единствен изход към улица „Перголез“, на две крачки от булеварда за Булонския лес.
От двете страни се редяха градини и красиви огради. А в дъното беше затворена от нещо като малък парк, където се издигаше стара голяма къща, покрай която минаваше околовръстната железница.
Точно там, на номер 29, живееше барон Алтенхайм.
Сернин хвърли юздата на коня си на прислужника, който предварително беше изпратил, и му каза:
— Ще го доведеш в два и половина.
Той позвъни. Вратата на градината се отвори и той се отправи към площадката пред къщата, където го очакваха двама здравеняци в ливреи. Те го въведоха в огромен студен каменен вестибюл без всякаква украса. Вратата се затвори след него с глух шум и въпреки неукротимата храброст, той изпита мъчителното чувство, че е сам, заобиколен от врагове в уединен затвор.
— Съобщете за принц Сернин.
Салонът не беше далече. Въведоха го веднага.
— А ето Ви и Вас, скъпи принце — каза баронът, посрещайки го… — Добре… представете си… Доминик, обядът след двадесет минути… И ни оставете сами. Представете си, скъпи принце, че не вярвах много на Вашето посещение.
— А защо?
— Света Богородице. Вие ми обявихте война тази сутрин, и то толкова открито, че всякакво обсъждане е излишно.
— Обявил съм Ви война ли?
Баронът разгърна един брой на „Гран Журнал“ и посочи с пръст статията под заглавие „Съобщение“.
„Изчезването на г-н Льонорман развълнува Арсен Люпен. След набързо направеното проучване и с цел да изясни случая Кеселбах, Арсен Люпен реши да намери г-н Льонорман жив или мъртъв и да предаде на правосъдието извършителя или извършителите на тази отвратителна поредица от престъпления.“