— Това съобщение, скъпи принце, Ваше ли е?
— Да, наистина е мое.
— Следователно аз съм прав, това е война.
— Да.
Алтенхайм покани Сернин да седне, самият той седна и му каза с примирителен тон.
— Но аз не мога да допусна това. Невъзможно е двама души като нас да се бият помежду си и да си причиняват зло. Трябва само да се обясним, да потърсим средства: ние сме създадени, за да се разбираме.
— Аз пък мисля, че двама мъже като нас не са създадени, за да се разбират.
Другият потисна раздразнението си и поде:
— Слушай, Люпен… Впрочем, искаш ли да те наричам Люпен?
— А как да те наричам аз тогава? Алтенхайм, Рибейра или Парбъри?
— Охо! Виждам, че си още по-осведомен, отколкото си мислех! По дяволите, ти ме атакуваш… А това е още едно основание, за да се споразумеем.
И като се наведе над него:
— Слушай, Люпен, помисли добре върху думите ми, защото аз съм обмислил добре всяка от тях. Ето… Ние сме принудени и двамата. Ти се смееш? Грешиш…
Възможно е да имаш средства, които аз не притежавам, но пък аз имам такива, които ти не знаеш. Освен това нямам скрупули… храбър съм… и съм способен да сменям самоличността си, което майстор като теб трябва да оцени. Накратко, двамата противници са равностойни. Но остава един въпрос: защо сме противници? Ние преследваме една и съща цел ще кажеш ти? А после? Знаеш ли какво ще последва от нашето съперничество? Ами това, че всеки от нас ще парализира усилията на другия и ще разруши постигнатото от него — и двамата няма да постигнем целта. В полза на кого? На някой си Льонорман, на един трети мошеник… Това е много глупаво.
— Наистина е много глупаво — призна Сернин. — Но има едно средство.
— Какво е то?
— Оттегли се.
— Не се шегувай! Говоря сериозно. Предложението, което правя, не бива да се отхвърля, без да бъде разгледано. Накратко и с две думи ето го: Да се сдружим.
— Охо!
— Разбира се, ние ще останем свободни всеки за себе си, във всичко останало. Но за въпросния случай ще обединим усилията си. Става ли? Ще действаме съвместно и ще делим поравно!
— Какво даваш?
— Аз ли?
— Да.
— Да. Ти знаеш колко струвам аз. Дал съм доказателства. В съюза, който ми предлагаш, ти знаеш, така да се каже, размера на моята зестра… Каква е твоята?
— Щайнвег.
— Малко е.
— Грандиозно е. Чрез Щайнвег ще научим истината за Пиер Льодюк. Чрез Щайнвег ще научим в какво се състои прословутия план Кеселбах.
Сернин избухна в смях.
— За това ли съм ти нужен?
— Как?
— Хайде, малкият ми, твоето предложение е детинщина. След като Щайнвег е в ръцете ти, а ти желаеш да се сдружиш с мен, значи не си успял да го накараш да проговори. В противен случай щеше да минеш и без моите усилия.
— В такъв случай?
— Аз отказвам!
Двамата мъже се изправиха неумолими и жестоки.
— Отказвам — произнесе Сернин. — Люпен няма нужда от никого, за да действа. Аз съм от тези, които вървят сами. Ако си равен на мен, както претендираш, никога нямаше да си помислиш за съдружие. Когато човек има величината на шеф, той командва. Обединяването означава да се подчиняваме. Аз не се подчинявам!
— Отказваш ли? Ти ми отказваш? — повтори Алтенхайм, пребледнял от обидата.
— Всичко, което мога да направя за теб, малкия, е да ти предложа място в моята банда. Прост войник като начало. Под моите заповеди ще видиш как един генерал печели битка… и как прибира в джоба си плячката само и единствено за себе си. Схвана ли?
Алтенхайм скърцаше със зъби извън кожата си. Но предъвка:
— Грешиш, Люпен… грешиш… Аз също нямам нужда от никого и този случай не ме затруднява повече от многото други, които изведох до сполука… Това, което казах, целеше да стигнем по-бързо до целта и без да си пречим.
— Ти не ми пречиш — каза Люпен пренебрежително.
— И таз добра! Ако не се съюзим, само единият ще успее.
— Това ми е достатъчно.
— И ще го постигне само през трупа на другия. Готов ли си за такъв дуел, Люпен? Дуел на смърт, разбираш ли? Пробождане с кама, ти ненавиждаш това средство, но ако го получиш в гърлото, Люпен?
— Аха! В крайна сметка ето какво ми предлагаш.
— Не, аз не обичам много кръвта… Погледни юмруците ми… аз удрям и човекът пада… имам хубав удар… Но другият убива… спомни си… малката раничка на гърлото… Люпен, пази се от него… Той е ужасен и неумолим… Нищо не го спира…
Баронът произнесе тези думи тихо и с такова вълнение, че Сернин потръпна при ужасния спомен за непознатия.
— Бароне — процеди той, — човек би казал, че се страхуваш от твоя съучастник.