Той взе една, счупи я на две и протегна половината на барона:
— Яж!
Той се опита да я отблъсне.
— Страхливец! — каза Сернин.
И пред зяпналите очи на барона и неговите приближени започна да яде първата, после втората половина на сладкиша спокойно, съзнателно, както се яде лакомство, от което не трябва да се изпусне и трошица.
III
Те се срещнаха отново. Същата вечер принц Сернин покани барон Алтенхайм в кабаре „Вател“ на вечеря с един поет, един музикант, един финансист и две красиви артистки от „Театър Франсе“. На другия ден обядваха заедно в Булонския лес, а вечерта отидоха на опера.
Те се срещаха всеки ден в продължение на една седмица. Можеше да се каже, че не могат да живеят един без друг и че ги свързва голямо приятелство, основано на доверие, уважение и симпатия. Те се забавляваха много, пиеха хубави вина, пушеха отлични цигари и се смееха като луди. Но в действителност се следяха жестоко. Бяха смъртни врагове, разделяни от дива омраза. Всеки от тях, уверен, че ще победи, жадуваше победата с безгранична воля и чакаше подходящата минута-Алтенхайм, за да премахне Сернин, а Сернин, за да хвърли Алтенхайм в бездната, която копаеше пред него. И двамата знаеха, че развръзката няма да закъснее. Или единият, или другият щеше да остави в нея кожата си, а това беше въпрос най-много на часове.
Драмата беше увлекателна и човек като Сернин, изглежда, изпитваше странна и могъща наслада, че познава своя противник и живее до него като знае, че при най-малката грешка, при най-малкото объркване го дебне смърт.
Един ден те бяха сами в градината на клуба на улица „Камбон“, член на който беше и Алтенхайм. В този привечерен час през месец юни, когато играчите още не са дошли, те се разхождаха по морава, покрай която имаше зид с малка врата, пробита в него. Докато Алтенхайм говореше, Сернин почувства, че гласът му загуби своята увереност и почти затрепери. Той го погледна с ъгълчето на окото. Алтенхайм беше бръкнал в джоба на сакото си и Сернин видя през плата, че ръката му се свива около дръжката на кама, колебливо, нерешително, ту решително, ту безсилно.
Сладостен момент! Щеше ли да му нанесе удар? Какво щеше да надделее — инстинктът на страха или на съзнателната воля, устремена към убийството? С изпънато тяло, с ръце зад гърба, усещайки тревожните и сладостни тръпки, Сернин чакаше. Баронът беше млъкнал, те вървяха тихо един до друг.
— Хайде удряй! — възкликна принцът.
Той се беше спрял с лице към спътника си:
— Удряй, де! — каза той. — Сега или никога! Никой не може да те вини. Ще избягаш през вратичката, чийто ключ случайно е закачен на стената, и сбогом, бароне… нито лук ял, нито лук мирисал… Но аз си мисля, че всичко е било нагласено… Ти ме доведе тук… А се колебаеш? Хайде, удряй де!
Гледаше го в очите. Баронът беше смъртно блед и трепереше от безсилна енергия.
— Мокра кокошка! — каза Сернин. — Никога нищо няма да направя от теб. Искаш ли да ти кажа истината? Тебе те е страх. Да, ти никога не знаеш със сигурност какво ще ти се случи, когато си с мен. Ти искаш да направиш нещо, но моите действия, моите възможни действия владеят положението. Не, ти не ще накараш звездата ми да залезе.
Преди да довърши думите си, почувства, че го хващат за шията и го повличат назад. Някой, който се криеше в масива, близо до вратичката, го беше пипнал за главата. Той видя как ръка, въоръжена с нож с блестящо острие, се издига. Ръката замахна, върхът на ножа достигна гърлото му.
В този момент Алтенхайм се хвърли върху него, за да го довърши, търкулнаха се върху лехите. Това стана за не повече от двадесетина секунди. Колкото и да беше силен и трениран в бойни упражнения, Алтенхайм отстъпи почти веднага, като извика от болка. Сернин стана и се спусна към вратичката, която се затваряше след тъмен силует. Много късно! Той чу шума от ключа в бравата, но не можа да отвори.
— Ах, бандит! — изруга той. — Когато те пипна, ще извърша първото си престъпление! Но за бога…
Той се върна, наведе се и събра парчетата от камата, която се счупи, когато го удариха.
Алтенхайм се размърда. Принцът му каза:
— Е, бароне, по-добре ли си? Не знаеше за този номер, нали? На това му казвам удар право в слънчевия възел, защото гаси слънцето на Вашия живот като свещ. Чиста, бърза, безболезнена … и безпогрешна работа, ударът с кама?… Стига само да носи малък нашийник от стоманени халки, какъвто нося аз, и ще се присмиваш на всички, най-вече на дребния ти черен приятел, защото удря винаги в гърлото, това идиотско чудовище! Виж, погледни любимата му играчка… стана на трохи!