Баронът му посочи една цепнатина през капака на прозореца. Сернин долепи око и отстъпи ужасен.
— Ах, бандит, ти също си ме издал. Вебер води десет, петдесет, сто, двеста души.
Баронът се смееше открито:
— А са толкова, защото очевидно става въпрос за Люпен. За мен стигаха и половин дузина.
— Ти си ме предал на полицията?
— Да.
— Какво доказателство си дал?
— Твоето име… Пол Сернин, т.е. Арсен Люпен.
— Сам ли го откри… Това, за което никой не беше помислил? Хайде де, някой друг го е направил, признай си.
Той гледаше през пролуката. Агентите се тълпяха около вилата. Ударите отекваха вече по вратата.
Все пак трябваше да се помисли или за отстъпление, или за изпълнение на плана, който беше замислил. Но ако се отдалечеше дори за миг, щеше да остави Алтенхайм, а откъде да знае дали баронът няма на разположение друг изход, за да избяга? Тази мисъл смути Сернин. Баронът да остане свободен! Баронът да се върне при Женевиев, да я измъчва и да я подчини на омразната си любов!
Плановете му се объркаха и той беше принуден незабавно да импровизира нов план, подчинявайки всичко на опасността, която заплашваше Женевиев. Сернин преживя тежки мигове на колебание. С очи, впити в барона, той се опита да изтръгне тайната му и да замине, като вече не се опитваше да го убеждава, понеже думите бяха излишни. Размисляше и се питаше, какво ли мисли баронът, какви бяха неговите оръжия, неговите надежди за спасение. Вратата на вестибюла, макар и здраво залостена, започваше да се разклаща. Двамата мъже стояха, без да мърдат пред вратата. Шумът на гласовете и смисълът на думите достигаха до тях.
— Ти изглеждаш много сигурен в себе си — каза Сернин.
— По дяволите! — възкликна другият, като го събори на земята с марка и побягна.
Сернин веднага стана, мина през вратичката под голямата стълба, през която беше изчезнал Алтенхайм, и се спусна надолу по каменните стълби, слезе в подземието…
Влезе в коридор, после в широка ниска, почти тъмна стая. Баронът беше коленичил и повдигаше капака на една дупка.
— Идиот — възкликна Сернин, като се нахвърли върху него, нали знаеш добре, че моите хора са на другия край на тунела, а те имат заповед да те убият като куче… Освен ако… нямаш друг изход, свързан с този… А, ето, но дяволите! Отгатнах, а ти си въобразяваш…
Борбата беше ожесточена. Алтенхайм беше истински колос, надарен с изключителна мускулатура. Той хвана през кръста своя противник, парализира ръцете му и се опитваше да го удуши.
— Разбира се… разбира се… — казваше той с мъка-разбира се. Добре си го измислил… След като не мога да използвам ръцете си, за да ти счупя нещо, ти ще имаш предимство… Но само… ще можеш ли?
Принцът потръпна. Дупката се беше затворила, а капакът върху който бяха, сякаш мърдаше под тях. Усещаше какви усилия се правят, за да го повдигнат, а и баронът, изглежда, също го усети, защото отчаяно се мъчеше да премести полето на борбата, за да се отвори дупката.
„Това е другият! — помисли си Сернин с безумен страх от загадъчното същество… Това е другият… ако мине, загубен съм.“
С недоловими движения Алтенхайм беше успял да се премести и се мъчеше да повлече противника си. Но той се беше вкопчил с крака в краката на барона и в същото време малко по малко успя да освободи едната си ръка.
Над тях се чуваха тежки удари.
„Имам пет минути — помисли Сернин. — След минута трябва този здравеняк…“
И изведнъж каза:
— Внимавай, малкия. Дръж се здраво.
Той притисна коленете си едно до друго като пружина. Баронът изрева, единият му крак беше изкълчен.
Тогава Сернин използва страданието на своя противник и направи усилия да освободи дясната си ръка и да го хване за гърлото.
— Отлично! Така е много по-удобно… Не, няма смисъл да си търсиш ножа… Защото ще те удуша като пиле. Както виждаш, аз съм във форма… Не стискам много… само толкова, колкото да загубиш желание да мърдаш.
Докато говореше, той извади от джоба си тънка връвчица и му завърза китките изключително ловко само с дясната ръка. Останал без дъх, баронът не оказваше никаква съпротива. С няколко премерени движения Сернин го завърза здраво.
— Колко си послушен! На добър час! Вече не те познавам. Слушай, за да не решиш да се измъкнеш, ето ти едно кълбо жица, което ще довърши малката ми работа… Първо китките… Глезените, … сега… готово… боже. Колко си мил.
Баронът постепенно се беше съвзел. Той заекна:
— Ако ме предадеш, Женевиев ще умре.
— Така ли!… А как?… Обясни ми…
— Тя е затворена. Никой не знае за нейното скривалище. Ако ме премахнеш, тя ще умре от глад… като Щайнвег.
Сернин потръпна и поде: