Чу ясно, че агентите отварят малката скрита врата към вестибюла. Чу ги ясно да слизат по служебното стълбище. От тях го отделяше само една врата — вратата на ниската стая, където се намираше. Той сложи резето в момента, когато нападателите хванаха дръжката. Дупката до него беше отворена… Това беше възможното спасение, тъй като имаше втори изход.
„Не, каза си той, първо Женевиев. После, ако имам време, ще мисля за себе си…“
Коленичи, опипа с ръка гърдите на барона. Сърцето му биеше още. Той се наведе още по-близо:
— Чуваш ме, нали?
Клепачите мръднаха слабо.
В умиращия имаше искрица живот. Можеше ли да се изтръгне нещо от този полужив човек?
Вратата, неговата последна защита, беше нападната от агентите. Сернин прошепна:
— Ще те спася… имам безпогрешни лекарства… Само една дума… Къде е Женевиев?
Може да се каже, че тази обнадеждаваща дума даде сила на Алтенхайм и той се опита да проговори.
— Отговори — настояваше Сернин — отговори и ще те спася. Днес ще ти дам живот… утре свобода… Отговори.
Вратата трепереше под ударите.
Баронът изричаше неразбираеми срички. Наведен над него, разтревожен, напрегнал цялата си енергия и воля, Сернин се задъхваше от тревога. Той дори не мислеше за агентите, за залавянето си, за затвора,… а за Женевиев, за Женевиев, която умираше от глад и която само една дума на този клетник можеше да я спаси!
— Отговори!… Трябва…
Той заповядваше, молеше. Алтенхайм заекна като хипнотизиран, победен от неукротимата му воля.
— Ри…Риволи…
— Улица „Риволи“, нали? Ти си я затворил в къща на тази улица… Кой номер?
Силна врява… триумфиращи викове… вратата беше паднала.
— Дръжте го — извика г-н Вебер, — дръжте го!… Хванете и двамата.
— Номер… отговори… Ако я обичаш, отговори… Защо да мълчиш сега?
— Двадесет… двадесет и седем — прошепна баронът. Нечии ръце докоснаха Сернин. Срещу него бяха насочени десет револвера. Той се изправи пред агентите, които отстъпиха инстинктивно от страх.
— Ако мръднеш, Люпен — извика г-н Вебер с насочено оръжие, — ще те убия.
— Не стреляй — каза Сернин сериозно. — Излишно е, аз се предавам.
— Шегички! Това е още един от твоите номера…
— Не! — поде Сернин. — Битката е загубена. Ти нямаш право да стреляш. Аз не се съпротивлявам.
Той извади два револвера и ги хвърли на пода.
— Шегички! — поде г-н Вебер неумолимо. — Право в сърцето, момчета! При най-малкото движение — огън! При най-малката дума — огън!
Там имаше десет мъже. Той постави още. Насочи 15 ръце към мишената. И бесен, треперещ от радост и страх, процеди през зъби:
— В сърцето! В главата! Без милост! Ако мръдне, ако проговори… от упор, огън!
С ръце в джобовете, равнодушен, Сернин се усмихваше. Смъртта го дебнеше. На два пръста от слепоочията му. Пръстите се свиха върху спусъците.
— Ах! — засмя се г-н Вебер. — Удоволствие е да се види подобно нещо… И аз си представям, че този път, че ние се намесихме в твоите хиляда и един мръсни начина, господин Люпен…
Той накара да отворят капака на един голям отдушник, откъдето бързо проникна дневна светлина, и се обърна към Алтенхайм. Но за негово голямо смущение баронът, когото мислеше за мъртъв, отвори очи, мътни ужасяващи очи, вече превзети от отвъдното. Той погледна г-н Вебер… После като че потърси някого и като забеляза Сернин, се сгърчи от гняв. Можеше да се каже, че се събуждаше от своето вцепенение и че внезапно съживената омраза му върна част от силите.
Той се опря на двата си юмрука и се опита да проговори.
— Познавате го нали? — каза г-н Вебер.
— Да.
— Това е Люпен, нали?
— Да… Люпен…
Сернин слушаше все така усмихнат.
— Боже, как се забавлявам — каза той.
— Имате ли друго нещо да казвате? — попита г-н Вебер, който виждаше устните на барона да се движат отчаяно.
— Да.
— Може би за г-н Льонорман?
— Да.
— Затворили ли сте го? Къде? Отговорете…
С тялото си и с напрежение в погледа той посочи шкафа в ъгъла на стаята.
— Там… там — каза той.
— Аха,… — засмя се Люпен.
Г-н Вебер отвори. На една от дъските имаше пакет, увит в черен плат. Той го разтвори и намери шапка, малка кутия, дрехи… Вебер потръпна. Беше познал жълтозеления редингот на г-н Льонорман.
— Ах, нещастници! — провикна се той. — Убили са го.
— Не — каза Алтенхайм, кимвайки.
— Тогава?
— Това е той… той…
— Как той? Люпен ли е убил шефа?
— Не.
С диво упорство Алтенхайм се вкопчваше в живота, жаден да говори, да обвинява… Тайната, която той искаше да разкрие беше на върха на устните му, той не можеше вече да я изрече с думи.