— Хайде — настоя заместник-началникьт — г-н Льонорман е мъртъв, нали?
— Не.
— Жив ли е?
— Не.
— Не разбирам… А тези дрехи? Този редингот?
Алтенхайм се обърна към Сернин. Една мисъл осени г-н Вебер.
— Ах! Разбирам, Люпен е откраднал дрехите на г-н Льонорман и е мислил да си послужи с тях.
— Да… да…
— Не е лошо — възкликна заместник-началникът. — Това е тъкмо негов номер. В тази стая щяхме да намерим Люпен, преоблечен като г-н Льонорман, завързан може би. Това щеше да бъде спасение за него. Само че не е имал време. Нали така?
— Да… да…
Но по погледа на умиращия г-н Вебер почувства, че има още нещо и че това съвсем не беше цялата тайна. А каква беше страшната и неразгадаема загадка, която умиращият искаше да разкрие, преди да издъхне. Той запита:
— А къде е г-н Льонорман? — Там…
— Как там?
— Да.
— Но в тази стая сме само ние!
— Има… има…
— Има… Сернин…
— Сернин! Брей! Какво?
— Сернин… Льонорман…
Г-н Вебер подскочи. Внезапно просветление му дойде.
— Не, не, това е невъзможно! — шепнеше той. — Това е лудост!
Той се вгледа в своя пленник. Сернин, изглежда, се забавляваше много и присъстваше на сцената като аматьор, на който му е весело и много иска да научи развръзката.
Изтощен, Алтенхайм беше паднал по цялата си дължина. Дали щеше да умре, преди да издаде ключа към загадката, която поставяха неясните му думи? Г-н Вебер беше потресен от абсурдната и невероятна хипотеза, която не искаше да приеме. Той пак се наведе над барона.
— Обяснете се… Какво има? Каква е тази загадка…
Баронът сякаш не чуваше, погледът му беше неподвижен и втренчен. Г-н Вебер произнесе ясно, така че всяка сричка да проникне до дъното на погълнатата от мрака душа:
— Слушай… Аз разбрах добре, нали? Люпен е г-н Льонорман?
Г-н Вебер направи усилие над себе си, за да продължи, защото това изречение му се струваше чудовищно. Обаче нежните очи на барона го гледаха с тревога. Той довърши разтреперан от вълнение, сякаш беше произнесъл богохулство:
— Така е, нали? Сигурен ли си? Двамата са един и същ човек?
Очите не мърдаха. Струйка кръв се стичаше в ъгълчето на устата… Две или три изхълцвания… последна конвулсия. И край. В ниската стая, препълнена с хора, настъпи дълго мълчание. Почти всички агенти, които гледаха Сернин, се бяха обърнали стреснати, без да разбират или отказвайки да разберат, те още чуваха ужасното обвинение, което бандитът успя да направи.
Г-н Вебер взе намерената в пакета кутия и я отвори. В нея имаше сива перука, очила със сребърна рамка, кафяв шал, а в двойното дъно, шишенце с грим и преградка с дребни кичури сива коса — с една дума, всичко необходимо, за да се постигне образът на г-н Льонорман.
Той се приближи до Сернин, заразглежда го мълчаливо известно време, като възстановяваше замислено всички фази на приключението, той прошепна:
— Значи е истина.
Сернин, който продължаваше да стои спокойно, усмихнат възрази:
— Предположението не е лишено нито от елегантност, нито от дързост. Но преди всичко кажи на твоите хора да си приберат играчките и да ме оставят на мира.
— Добре — прие г-н Вебер, като направи знак на своите хора. — А сега отговори.
— На какво?
— Ти ли си г-н Льонорман?
— Да.
Чуха се възгласи. Жан Дудвил, който беше тук, докато неговият брат наблюдаваше тайния изход, Жан Дудвил, самият съучастник на Сернин, го гледаше ужасено. Г-н Вебер се задъхваше, но не знаеше какво да прави.
— Поразява те, нали? — каза Сернин. — Признавам, че е доста забавно… Господи, колко пъти си ме карал да се смея, когато работехме заедно ти и аз, началникът и заместник-началникът… най-смешното е, че мислеше за умрял храбрия г-н Льонорман… мъртъв като нещастния Гурел. Но не, приятелю, човечецът продължаваше да живее…
Той посочи трупа на Алтенхайм.
— Виж, ето този бандит ме хвърли във водата, в чувал с паве на кръста. Само че беше забравил да ми вземе ножа… А с един нож чувалите се разрязват, въжетата се прерязват. Ето това е, нещастни Алтенхайм! Ако беше помислил за това, нямаше да бъдеш там, където си… Но стига приказки… Мир на праха ти!
Г-н Вебер слушаше и не знаеше какво да мисли. Накрая направи отчаян жест, сякаш се отказваше да си изгради разумно мнение.
— Сложете му белезници! — каза той, внезапно разтревожен.
— Това ли е всичко, което измисли? — попита Сернин… — Не ти липсва въображение… Добре, ако това те забавлява…
И като видя Дудвил в първата редица на своите нападатели, той му протегна ръцете си:
— Хайде, приятелю, на теб се пада честта и няма опасност да ти коства усилия. Аз играя открита игра… защото няма възможност да постъпя иначе…