Лайза се изучаваше в огледалото. Имаше дълги крака с малко повече мускули в прасците — наследство от танцуването. Коремът й бе плосък, а задникът — стегнат — резултат от стотиците прикляквания в гимнастическия салон като компенсация за проседените дванадесет месеца в офиса на Мери Алис О’Брайън — шестдесет и шест годишна, назначена от Рейгън, която по време на почивките между заседанията пиеше бърбън.
„От «Тайки Клъб» до Върховния съд. Малка крачка за жена и огромен сок за стриптийзьорка.“
Сложи си грим — малко фон дьо тен, за да прикрие луничките около тесния си нос. Ясно изразените си скули тушира със светъл руж. След това нанесе бледоморави очни сенки и коралово червило. Вече бе изсушила късата си червеникаворуса коса, която подобно на очите й променяше цвета си от златисточервено до пламтящо алено под слънчевите лъчи. Докато следваше, а и след това в Апелативния съд косата й бе дълга до раменете. Отряза я седмица след последното си посещение в Станфорд през пролетта — седмица след като професор Сам Труит бе предложен за съдия, но преди да започне изтощителната процедура по утвърждаването му. Бе седяла в задната част на залата, слушаше, гледаше и… се учеше. Не за особеностите на обичайното право, противопоставено на писания закон. Вече познаваше статиите на Труит. Тогава се интересуваше от мъжа.
Залата бе претъпкана. Никакви Сократови въпроси. Бе лекция, дори по-скоро представление. Високият четиридесет и шест годишен професор с широки рамене бе младолик, с пясъчноруса коса. Различаваше се от колегите си във факултета така, както и Лайза се различаваше от състудентите си. Труит крачеше по подиума и пътешестваше със студентите си. Драматично разкриваше историята на правото, целия спектър на права и отговорности от закона на Хамураби до съвременните ограничения, налагани на тийнейджърите. Последователно сменяше ролите си — ставаше Медисън или Хамилтън, нападащи федерализма, преобразяваше се в Зола, който крещи: „Обвинявам!“, в Джон Маршал Харлан5, противопоставящ се на сегрегацията, и в прочутия адвокат Кларънс Дароу, пледиращ за живота на Леополд и Лоб.
— Защо убиха малкия Боби Франкс? Убиха го, защото така са създадени, а това предизвиква не чувство на омраза, а на милост.
После с бостънски акцент и прав като тояга се превърна в Оливър Холмс Младши, незабравимия янки.
— Когато хората искат да направят нещо, а аз не мога да открия в Конституцията думи, които да забраняват това, независимо дали ми харесва, или не, аз казвам: „По дяволите! Нека го направят!“.
Той се изсмя дрезгаво като Дикенсовия господин Бъмбъл, когато му казват, че законът предполага съпругът да контролира действията на жена си. Той отговаря:
— Ако законът предполага това, тогава законът е задник, идиот такъв!
Към края се превъплъти в Уили Ломан, който казва на шефа си:
— Дадох тридесет и четири години на тази фирма, Хауард, а сега не мога да платя и застраховката си. Не можеш да изядеш портокала, без да обелиш кората.
След това Труит помоли студентите си да помислят върху законовите и моралните подбуди за самоубийството на Уили и дали застрахователната компания следва да обезщети вдовицата му. Преди някой да успее да отговори, той вече беше Джордж от „За мишките и хората“, който, за да спаси Лени от доживотен затвор, го застрелва.
Труит ги бе попитал какво трябва да е наказанието за Джордж и каква е разликата в морално отношение между него и доктор Кеворкян.
Като забърка яхния от история и право, морал и философия, факти и измислици, Труит хипнотизира студентите си. Пред тях стоеше един остроумен и забавен преподавател, задълбочен и очарователен. Представлението ги остави без дъх и след това в продължение на няколко минути всички го аплодираха, свиркаха в знак на одобрение, заобиколиха го и го обсипваха с въпроси. Много от жените, включително и Лайза, го желаеха. Наложи се да си припомни, че става дума за работа и че вместо бутилка шампанско от седемдесет и пет долара в „Тайки Клъб“ тя се кани да продаде себе си. Обаче той бе дяволски умен и дяволски красив. Мощна комбинация.
В блудкавия чай на академията Труит бе като освежителна глътка водка с лед.
За миг Лайза се отдаде на фантазиите си. Беше в библиотеката на Върховния съд, заровена в купища книги. Търсеше някакъв забутан прецедент сред прашните томове. Бе се изправила на пръсти и се протягаше, за да свали една книга, която беше прекалено високо. Застанал зад нея, Сам Труит се приближи и я хвана през кръста. Тя се обърна с лице срещу него. Ръцете му се плъзнаха по нея, той я придърпа до себе си. Като грациозна котка тя се отърка в него. Целунаха се. Магическа целувка, която я зашемети. Тя се откъсна от миналото и действителността. Произнесе името — Лайза Труит. Повтори го шепнешком, след това мигом прогони тази мисъл.