— Трябва да поемеш този случай!
— Но шефе…
— Зная колко близо си до приза „Детектив на годината“, но отгоре има нареждане — искат теб. Нищо не мога да направя.
Изръмжах.
— Документацията е заредена в личния ти регистър. Върви!
Станах убеден, че съдбата ми си има и друго име — провал, и потънал в тези мрачни мисли не разбрах как се озовах отново върху бюрото си.
— Джон, има и още нещо. — каза шефът по интеркома с опушен от много хавански пури глас — Този път ще работиш с партньор.
Беше прекалено. Тъкмо се канех да възразя решително, когато интеркомът изпращя и гласът на шефа се разля отново върху бюрото ми.
— И Джон… не забравяй, че страстта е враг на прецизността.
Въздухът се изпълни с мирис на буря и на тамян. Нов случай! Това ми бе дошло в повече отколкото можех да понеса. Бившата ми жена бе вкарала ножа в мен, но сякаш усетил остатъчната ми жизненост, шефът го беше развъртял. Кръвта от раната ми беше гъста и лепкава. Духът на войнствените ми прадеди, завладели безстрашно тази земя се разбуни и аз кипнах. Няма начин. Този път наградката си е моя! Ще разреша проклетия случай, ако ли не — да пукна дано… в женски затвор.
Казах!
Тези бедра ме подлудяваха. Господи, бих излял душата си за едно страстно полюшкване между тях. Съвсем прилично разтворени, потръпващи при всяко подрусване на аерокара те предизвикваха в мен желание за нарушаване на всички божии заповеди и особено седмата.
— Какво казваше, Бизонет? — измяуках — Завършила си колеж?
— Не, глупчо. — смехът й се разля в тясното пространство като сладката миризма на току що изпечен сладкиш. — Прекъснах колежа, за да се запиша в полицейската академия.
— И какво, завърши ли я?
Още сладък смях.
— Не съм срещала по-забавен тип от теб, Шаф. Шефът ме предупреди за това, трябва да си много добър с жените.
— О, не преувеличавай. Не съм по-добър от бутилка „Шато Ламисион-о-брион 1928“. Пък и не съм толкова сладък.
Звън на прелестни медни камбани зазвуча в ушите ми.
— Спечелих конкурса мис Филаделфия ’33, но кариерата на манекенка не ме привлича особено.
— Точно така скъпа. Лазометът ти стои далеч по-добре от платинената корона. Бих се обзаложил, че ще улучиш сърцето ми от хиляда метра без да ти мигне окото.
— Шафер, престани! — разкикоти се тя. — Ако не спреш веднага, ще скоча в движение и ще си останеш без партньор.
— И ще унищожиш едно от чудесата на Земята? Ти си луда. Ще те вържа до мен и ще те наблюдавам всяка минута.
Смях. Може ли още една порция, моля?
— Искаш ли все пак да научиш подробностите около случая?
— Искам да науча всичко от твоята уста, скъпа.
— Мъртвият се казва Чарлз Месие, французин. Бил намерен в апартамента си на „Ридли стрийт“ с всички признаци на анафилактичен шок.
— Има ли сериозни основания да се смята за убит?
— Ами, надпис върху тапета, който гласял: „Тя ме уби“, я да видим… Надраскал го е малко преди да умре с единственото твърдо и остро нещо, което му е попаднало под ръка — верижката на часовника си. Стар механичен Сейко.
— Заподозрени?
— Жена му — Мария фон Дитрих.
— Охо! — нямаше как да сдържа емоциите си. — Шефката на Ню Стил Козметикс? — започваше да става интересно. — Тая е фрашкана с пари.
— И не само. Била е благословена със съдебно решение, в което ясно се посочва, че ще бъде обвинена в умишлено убийство на бившия си съпруг в мига, в който прекрачи границите на квартала.
— Що за глупост?
— Милото й мъжле е страдало от синдрома на Дюпюитрен.
Това не промени особено мнението ми относно интелектуалната стойност на по-горе казаното.
— Разговарях с личния му лекар по този въпрос. Касае се за алергия, която човек развива към някоя жена.
— Не ми казвай, нека отгатна. Чарлз е развил алергия към жена си!
— Йъп! Точно така, обикновено се съчетава с хистерия от хипноиден тип и специфични вазомоторни прояви.
— И ти разбираш какво означават всички тия бръщолевини? — попитах подозрително.
— Ами! — засмя се тя. — Четох листа поне три пъти докато се науча как да ги произнеса. По време на разговара с лекаря се чувствах като майката на седемте козлета.
— Интересно — промълвих. — И как се е чувствала тя?
— Не знам! Сигурно като мен. — смехът звънна отново и излезе през открехнатия прозорец. Въздъхнах.
Все пак имаше нещо екзистенциално в начина, по който го каза.
— И какво — казах замислено докато разглеждах рисунката върху пода — казваш, че се подувал само като видел нейната снимка?