— Съмнявам се, че ще можем да стигнем до там — обади се Морланд.
— Не грачи, невернико — извика Торп. — Ще успеем да стигнем десет пъти по-далече. И до Кингзуестън и до Блейз Касъл, и до всяко друго място, което ни дойде наум. Само дето сестра ти казва, че не иска да дойде.
— Блейз Касъл! — възкликна Катрин. — Това какво е?
— Най-хубавото място в Англия. Струва си да се изминат петдесет мили, независимо от времето, за да се види.
— Какво, това наистина ли е замък, стар замък?
— Най-старият в кралството21.
— И прилича на онези, за които се разказва в книгите?
— Напълно, няма никаква разлика.
— Питам сериозно, има ли кули и дълги виещи се коридори?
— Десетки.
— В такъв случай би ми се искало да го видя, но е невъзможно, не мога да дойда.
— Не можеш да дойдеш? Скъпа моя, какво искаш да кажеш?
— Не мога, защото — тя сведе поглед, страхувайки се от усмивката на Изабела, — очаквам мис Тилни и брат й да дойдат да ме вземат и да се поразходим из околностите на града. Обещаха да дойдат в дванадесет часа, но тогава валеше. Но сега, когато времето е така хубаво, предполагам, че скоро ще се появят.
— Нищо подобно! — извика Торп. — Защото ги видях, когато свихме по Брод Стрийт. Той не кара ли открита карета с лъскави дорести коне?
— Не знам.
— А аз знам. Видях го. Говорите за господина, с когото танцувахте снощи, нали?
— Да.
— Е, видях го точно как свива нагоре по Лансдаун Роуд, а в каретата седеше елегантно момиче.
— Наистина ли го видяхте?
— Кълна се. Веднага го познах. Останах с впечатление, че конете му доста ги бива.
— Много странно. Сигурно са решили, че е твърде кално, за да се разходим пеш.
— Нищо чудно, защото толкова кал не съм виждал през живота си. Да се разходите пеш! Ще успеете на куково лято! Толкова кал не е имало през цялата зима, навсякъде затъваш до глезените.
Изабела потвърди:
— Моя скъпа Катрин, не можеш да си представиш колко е кално. Ела с нас, трябва да дойдеш, а и вече няма причини да отказваш.
— Бих искала да видя замъка, но ще ни разрешат ли да го разгледаме? Ще ни пуснат ли да се качим по всичките му стълби и да влезем във всяка зала?
— Да, да, няма да пропуснем нито едно кътче.
— Но ако те са излезли само за час, докато стане по-сухо и по-късно дойдат?
— Успокойте се, няма такава опасност, защото чух Тилни да вика на един господин, който точно тогава минаваше на кон, че ще ходят чак до Уик Рокс.
— Идвам тогава. Да отида ли, мисис Алън?
— Както пожелаеш, мила.
— Мисис Алън, трябва да я убедите да дойде — извикаха и тримата. Мисис Алън не остана безучастна:
— Е, мила, мисля, че трябва да отидеш.
След две минути четиримата бяха излезли. Катрин се качи в кабриолета със смесени чувства.
Измъчваше я съжаление заради пропадналото голямо удоволствие, но в същото време се надяваше, че я чака нещо, почти толкова приятно, макар и от съвсем друг вид. Тя не успяваше да пропъди мисълта, че Тилни не бяха постъпили много почтено спрямо нея. Бяха се отказали така лесно от обещанието си, без да я известят и да й се извинят. Въпреки всичко чуто за невероятната кал през този изминал час след уговореното време, собствените наблюдения на Катрин я подтикваха към извода, че разходката би могла да се осъществи без особени неудобства. Толкова мъчително бе да се чувства пренебрегната. От друга страна, удоволствието да разгледа сграда, подобна на Удолфо — защото във въображението й Блейз Касъл изглеждаше точно така — бе чудесна компенсация, която би могла да я утеши почти за всичко.
Те бързо преминаха по Пълтни Стрийт, после през Лора Плейс, без да разменят много думи. Торп говореше на коня си, а Катрин размишляваше ту за фалшиви обещания и за фалшиви стени, ту за отпътували карети и за стреловидни сводове, ту за семейство Тилни, ту за тайни изходи. Бяха навлезли сред Аргайл Билдингс, когато въпросът на спътника й я стресна: