— Само не казвайте, че мис Тилни не се сърди — възкликна Катрин, — защото знам, че не е така. Тази сутрин тя не пожела да ме види, когато я посетих, а я видях да излиза от къщи минута, след като си тръгнах. Чувствах се наранена, но не и оскърбена. Вероятно, вие не знаехте, че съм идвала.
— Не съм бил вкъщи по това време, но чух какво е станало от Елинор, която иска да ви види и обясни причината за тази неучтивост. Причината е бил единствено баща ни. Двамата точно са се приготвяли да излизат и тъй като той е бързал и не искал да отлага разходката, накарал сестра ми да не ви приеме. Това е било всичко, уверявам ви. Сестра ми беше доста разстроена и наистина искаше да ви се извини в най-скоро време.
От сърцето на Катрин падна камък, но все пак у нея остана леко безпокойство, което породи следния въпрос — сам по себе си напълно естествен, но доста труден за Тилни:
— Но, мистър Тилни, защо вие бяхте по-малко великодушен от сестра си? Щом тя е била толкова уверена в чистотата на моите намерения и е могла да предположи, че всичко е било само грешка, защо вие така побързахте да се обидите?
— Аз! Да се обидя!
— Когато влязохте в ложата, видът ви не оставяше място за съмнение, че сте оскърбен.
— Да се оскърбявам! Нямах основания.
— Е, всеки, видял лицето ви, би си помислил, че имате основания.
На това той отговори, като я помоли да му направи място и заговори за пиесата.
Поседя малко с тях и беше толкова мил, че на Катрин никак не й стана приятно, когато си тръгна. Преди да се разделят, все пак се уговориха планираната разходка да се състои в най-скоро време. Така че като се изключи страданието, което й причини излизането на Тилни от ложата, Катрин си мислеше, че общо взето е сред най-щастливите хора на света.
Докато беседваше с Тилни, тя забеляза с известна изненада, че Джон Торп, който никога не се задържаше на едно и също място в театъра за повече от десет минути, бе завързал разговор с генерал Тилни. Изненадата надхвърли всякакви граници, когато долови, че обект на вниманието и разсъжденията им беше самата тя. Какво можеха да говорят за нея? Катрин се опасяваше, че нещо във външността й не се харесва на генерал Тилни. За това съдеше и по факта, че не бе позволил на дъщеря си да я приеме, когато можеше да отложи разходката си с няколко минути.
— Откъде мистър Торп познава баща ви? — беше запитала тя събеседника си, насочвайки вниманието му към тях. Той не знаеше нищо конкретно. Баща му, като всеки военен, познаваше много хора.
Когато настъпи време да си тръгват, Джон Торп дойде да им помогне. Катрин бе непосредственият обект на неговата галантност. Докато чакаха във фоайето за файтон, той изпревари въпроса й, почти изминал целия път от сърцето до върха на езика й. Попита я важно дали е забелязала разговора му с генерал Тилни.
— Той е отличен старец, кълна се! Здрав, енергичен, изглежда на годините на сина си. Трябва да ви кажа, че много го уважавам. Той е един от най-благородните мъже, които са се раждали.
— Но откъде го познавате?
— Откъде го познавам! Малко са хората в града, които не познавам. Често съм го срещал в „Бедфорд“23 и днес, щом влезе в билярдната, веднага се сетих, че съм виждал лицето му. Той, между другото, е един от най-добрите играчи. Направихме една малка игра, макар че в началото аз почти се страхувах от него. Залогът беше пет срещу четири в негова полза и ако не бях постигнал един от най-добрите удари, които светът може би е виждал — попаднах точно в топката му, но не мога да ви го обясня, защото не сме до игрална маса, нямаше да победя. Отличен човек и богат като евреин. Бих искал да обядвам с него, предполагам, че дава разкошни обеди. А за какво мислите, че си говорихме? За вас. Да, за вас. Генералът ви намира за едно от най-хубавите момичета в Бат.
— Но това е абсурдно. Как можахте да кажете такова нещо?
— И какво мислите, че казах аз? — Той сниши глас. — Точно така, генерале, и аз съм на същото мнение.
Катрин, която се бе почувствала така доволна от възхищението на генерала, а не на Джон, не съжали, че мистър Алън я извика в този момент. Торп, обаче, настояваше да я изпрати до файтона и докато се качваше, продължи все така да я ласкае, колкото и да го умоляваше да престане.
Толкова беше хубаво, че от страна на генерал Тилни вместо неодобрение среща възхищение. Катрин радостно си мислеше, че вече няма основание да се страхува от срещата си с нито един член на това семейство. Вечерта й бе донесла повече, неизмеримо повече, отколкото би могла да се надява.