Когато тръгнаха по сводестия коридор, Катрин се развълнува толкова силно, че не се опита да поведе какъвто и да е разговор. Само поглеждаше към вървящото до нея момиче. Изразът на Елинор бе тъжен, но спокоен и кроткото й държане подсказваше, че е свикнала с цялата печална обстановка на мястото, където отиваха. Отново преминаха през сгъваемите врати, отново ръката на мис Тилни хвана заветната дръжка и Катрин с почти спрял дъх и боязлива предпазливост се обърна да затвори първата врата, когато в дъното на коридора видя една фигура — страховитата фигура на генерала. В същия миг името „Елинор“ бе произнесено с гръмлив тон, който отекна в цялото здание и едва сега извести дъщерята за присъствието на баща й, а у Катрин предизвика пристъп на безкраен ужас. Първото й инстинктивно желание при вида му бе да се опита да се скрие, но едва ли можеше да се надява, че не я е забелязал. Когато приятелката й с извиняващо се изражение се втурна покрай нея, отиде при баща си и изчезна заедно с него, Катрин побягна да търси сигурност в собствената си стая. Заключи се вътре, убедена, че повече никога няма да събере смелост да слезе долу.
Престоя в стаята си поне един час в състояние на най-голяма възбуда, като дълбоко съчувстваше на бедната си приятелка заради положението, в което се бе озовала, и всеки момент очакваше разгневеният генерал да привика и нея в стаята си. Никой обаче никъде не я повика. След време видя към Абатството да се приближава карета. Това в крайна сметка й даде смелост да слезе долу и, защитена от присъствието на посетителите, да се срещне с генерала. В салона за закуска гостите бяха внесли весело оживление. Генералът я представи като приятелка на дъщеря си по много ласкателен за нея начин, който така умело прикриваше яростния му гняв, че тя се почувства поне за сега сигурна за живота си. Елинор, с напълно овладян израз на лицето, което показваше до каква степен зачита особеностите на бащиния си характер, използува първата възможност, за да я осведоми: „Баща ми просто искаше да напиша отговор на едно кратко писмо“. Сега вече Катрин започна да се надява, че генералът или не я е забелязал, или, поради някакви коварни съображения, е решил да я остави да мисли така. Като се уповаваше на тази надежда, тя се осмели да остане в една стая с него дори след като гостите си заминаха. Не се случи нищо тревожно.
Същата сутрин, след като размисли, тя реши да предприеме сама следващия опит да достигне до забранената врата. Във всяко едно отношение щеше да е по-добре, ако Елинор не знаеше нищо. Не подхождаше на една приятелка да я излага на опасността да бъде заловена втори път или да иска от нея да я съпровожда втори път до стая, чиито вид навярно къса сърцето й. И най-необузданият гнява на генерала не би се стоварил върху Катрин с онази сила, с която би се излял върху дъщеря му. Освен това сама би разглеждала стаята с по-голямо удоволствие. Би било невъзможно да обясни на Елинор подозренията си, които досега вероятно не й бяха идвали на ум. Не можеше следователно в нейно присъствие да търси онези доказателства за жестокостта на генерала, които макар по някакъв начин да бяха останали неоткрити, сега щяха да излязат на бял свят. Катрин бе убедена, че ще намери откъслечен дневник, писан до последен дъх. Тя вече напълно познаваше пътя до стаята и тъй като желаеше да приключи с тази работа до връщането на Хенри, когото очакваха на следващия ден, нямаше време за губене. Денят беше сияен, а смелостта й голяма. Часът бе четири, а слънцето щеше да се скрие зад хоризонта едва в шест, така че само трябваше да се върне в стаята си половин час по-рано от обикновено, за да се преоблече.
Решението бе взето и Катрин се озова сама в сводестия коридор, още докато биеше часовникът. Не бе време за размишления. Тя забърза напред, промъкна се възможно най-безшумно през сгъваемите врати и без да спира, за да се огледа или поеме дъх, се втурна към интересуващата я врата. Бравата се отвори под натиска на ръката й и за щастие не издаде никакъв прокобен звук, който би могъл да разтревожи една чувствителна душа. Катрин влезе на пръсти. Стаята беше пред нея, но изминаха няколко минути преди да успее да направи следващата крачка. Тя се взираше в гледката, която я прикова на място и накара всички мускули по лицето й да заиграят. Пред очите на Катрин се бе разкрила голяма просторна стая с хубаво легло, застлано с димитено покривало32, което прислугата явно никога не приготвяше за спане, гланцирана Батска камина33, махагонени гардероби и изящно боядисани столове. Всичко това бе окъпано от веселите топли лъчи на западното слънце, които проникваха през двата отварящи се напречно по средата прозореца. Катрин бе очаквала видяното да разтърси душата й и наистина стана така. Най-напред я завладяха почуда и съмнение, а скоро след това проблясък на здрав разум добави горчиво чувство на срам. Не би могла да сбърка стаята, но колко дълбоко се бе заблудила във всичко останало — в смисъла на думите на мис Тилни, в собствените си преценки! Тази стая, която тя смяташе за тъй старинна, разположена на ужасно място, всъщност се намираше в частта от зданието, построена от бащата на генерала. Имаше още две врати, които вероятно водеха към будоари, но Катрин не изпитваше желание да отваря която и да е от тях. Можеха ли да бъдат запазени покривалото, под което мисис Тилни бе направила последните си стъпки, или книгата, четена от нея през последните й дни, за да кажат онова, което всичко останало не бе в състояние да прошепне? Не, каквито и престъпления да беше извършил генералът, той положително бе прекалено умен, за да остави очевидни улики. Мисълта да продължи разследването си изпълваше Катрин с отвращение. Единственото, което желаеше, бе да почувства сигурността на собствената си стая и само тя самата да остане посветена в собствената си глупост. Тъкмо се готвеше да се оттегли тъй тихо, както бе дошла, когато звук на стъпки, който не можеше да определи откъде идва, я накара да спре разтреперана. Неприятно би било да я открие тук дори прислужник, да не говорим за генерала (а той сякаш винаги се появяваше тогава, когато присъствието му бе най-малко желано). Тя се ослуша. Звукът бе замрял. Решена да не губи нито секунда, тя излезе и затвори вратата. В същия момент долу бързо се отвори друга врата и някои чевръсти стъпки се заизкачваха по стълбата, покрай която тя трябваше да мине, за да стигне до края на коридора. Катрин нямаше сили да помръдне. С чувство на неподатлив на описание ужас тя втренчено се загледа в стълбата и след няколко мига там се показа Хенри.
33
Батска камина — камина с желязна плоча с малък отвор точно над огъня, за да се получи тяга