Нощта премина мъчително. Не можеше да става и дума за сън или почивка, която да мине за сън. Същата стая, в която през първата нощ след нейното пристигане възбуденото й въображение я бе изтерзало, сега отново бе сцена на вълнения и неспокоен унес. Ала колко различни бяха сега подбудите за нейното безпокойство, колко прискърбно по-реални и основателни бяха причините му. Тревогата й се основаваше върху факти, опасенията й върху голямата вероятност да се сбъднат. Съзнанието й бе тъй заето с размишления за осезаемото и напълно земно зло, че Катрин усещаше и приемаше самотата си, тъмнината в стаята и древността на зданието без никакво чувство. И въпреки че бурният вятър често предизвикваше внезапни странни звуци в цялата къща, тя ги слушаше без любопитство или ужас, докато час след час отминаваха, а тя лежеше будна.
Малко след шест в стаята й влезе Елинор, изпълнена с голямо желание да прояви внимание към нея и да й помогне с каквото може, но нямаше много работа за вършене. Катрин не се беше бавила и беше напълно облечена, а багажът й — почти приготвен. При появата на дъщерята на домакина за момент й хрумна, че може генералът да е изпратил някакъв знак за помирение. Какво по-естествено от това неговият гняв да отмине и да последва разкаяние? На Катрин само й се искаше да знае доколко би било уместно от нейна страна да приеме извинението след всичко случило се. Не се наложи да го разбере. Не бяха подложени на изпитание нито милосърдието, нито достойнството й. Елинор не донесе никакво послание. Двете почти не говореха. Всяка смяташе, че мълчанието е най-безопасно, затова си размениха само няколко банални изречения, докато Катрин трескаво привършваше обличането си, а Елинор с повече добро желание, отколкото с опит, старателно се опитваше да доподреди пътническия й сандък. След като всичко беше готово, те напуснаха стаята и Катрин се задържа само половин минутка след приятелката си, за да хвърли поглед на раздяла върху всеки добре известен и любим предмет. Слязоха в трапезарията, където ги чакаше закуска. Катрин се опита да се храни, колкото за да си спести болката да я подканят, толкова и за да не кара приятелката си да се чувства неудобно. Но нямаше апетит и успя да преглътне само няколко хапки. Контрастът между тази и предишната им закуска в същия салон я накара да се почувства още по-нещастна и засили отвращението й към всичко, сложено на масата. Преди по-малко от двадесет и четири часа бяха закусвали край същата маса, но колко различна беше обстановката тогава! С каква жизнерадостна лекота, с какво чувство на щастлива, макар и измамна увереност бе гледала на света Катрин, как се радваше на всеки предмет и не таеше почти никакви опасения за бъдещето, освен че Хенри може да остане още един ден в Удстън. Щастлива, щастлива беше онази закуска! Хенри беше тук, Хенри седеше до нея и й поднасяше ту едно, ту друго ястие. Тя дълго остана потопена в тези сладки спомени, без нейната сътрапезница да я обезпокои дори с една дума. Елинор също бе потънала в собствените си мисли и появата на колата бе първото нещо, което ги накара да се стреснат и върнат към действителността. При вида на пощенската кола Катрин се изчерви силно, осъзнала в този миг с особена сила унижението, на което я подлагаха. За кратко време изпитваше единствено негодуване. Елинор бе принудена да събере решителност и да заговори:
— Трябва да ми пишете, Катрин — извика тя, — трябва да ме осведомите за себе си при първа възможност. Няма да имам и минута покой, преди да разбера, че сте се прибрали вкъщи благополучно. Моля ви, умолявам ви, напишете ми на всяка цена поне едно-единствено писмо. Не ме лишавайте от удовлетворението да знам, че сте в безопасност във Фулъртън и че семейството ви е добре. Не смея да очаквам повече, докато не ви помоля, както е редно, да поддържаме кореспонденция. Пишете ми в имението на лорд Лонгтаун, само че ще трябва да ви помоля да адресирате писмото до Алис35.
— Не, Елинор, щом не ви е разрешено да получавате писма от мене, убедена съм, че ще е по-добре да не пиша. Убедена съм, че ще пристигна у дома благополучно.
Елинор само отговори:
— Не ме учудват чувствата ви. Няма да настоявам. Ще разчитам на доброто ви сърце, когато ще съм далече от вас.
Тези думи и съпровождащият ги тъжен поглед бяха достатъчни на секундата да стопят гордостта на Катрин и тя бързо произнесе:
— О, Елинор, непременно ще ви пиша.
Имаше още един въпрос, който мис Тилни бързаше да уреди, макара да й беше неудобно да говори за него. Помислила беше, че след толкова дълго отсъствие от къщи Катрин може би не разполага с достатъчно пари, за да покрие разноските по пътуването. Оказа се точно така, когато Елинор най-мило и настойчиво предложи да й услужи с известна сума. До този момент Катрин не се бе замисляла по въпроса, но след като прегледа портмонето си, разбра, че ако не бе любезността на приятелката й, щеше да се окаже изхвърлена от къщата без средства да се прибере у дома. Умовете и на двете бяха погълнати от мисли за бедственото положение, в което би се озовала Катрин, и те почти не пророниха дума през останалото време, докато бяха заедно. Това време беше твърде кратко. Скоро съобщиха, че колата е готова за път. Катрин се изправи моментално и дълга и изпълнена с обич прегръдка замени всякакви думи на раздяла. Когато излязоха в преддверието, Катрин, която не можеше да напусне къщата, без да спомене по някакъв начин онзи, чието име дотогава нито едната, нито другата бе произнесла, спря за момент и с треперещи устни, така че думите едва се разбираха, предаде „най-любезните си поздрави на своя отсъстващ приятел“. Ала пророненото от устните й име отне всичките й сили да сдържа повече чувствата си. Скрила, доколкото бе възможно, лице в носната си кърпичка, тя изтича през преддверието, скочи в колата и след по-малко от минута се отдалечаваше от къщата.