Потър най-накрая се дръпна от пикала и се върна тичешком.
- Е? - попита го тя.
- Открих малко трева - отвърна Потър и хвърли едно прозрачно пликче на земята. - Освен това намерих регистрацията на автомобила и застраховките му. Казва се Уилям Джеймс Макнеър.
- Нещо друго?
- Портфейл. Шофьорска книжка.
- Има ли визитки?
- Не видях. Но можем да проверим останалото по-късно.
- Този пикап е бил тук и преди три дни. Видях го на един от записите на охранителните камери. Беше паркиран близо до входа, когато Джо излизаше от кафенето.
- Трябва да е наблюдавал Джо - заключи Танк.
- Смяташ ли, че е правел само това?
Телефонът на Мери извибрира в ръката й. Беше съобщение от Джеси. „Лека, мамо. Обичам те.“ Мери задиша по-леко. „И аз те обичам, мила. Прибирам се.“
- Всичко наред ли е? - попита Потър.
- Джеси ми пише за лека нощ.
- Тя е у вас, нали?
- Грижи се за Грейс.
- Добре.
Едва тогава Мери забеляза притесненото изражение на Потър.
- Защо?
- Не дойдох тук само за да видя Кал. Дойдох да те намеря. Преди това минах покрай вас и като не видях колата ти, реших, че вероятно ти е хрумнала същата идея като на мен.
- И?
Танк си пое дъх и разказа подробно за посещението си в къщата на Карлос Канту. Мери усети студ и се почувства съвсем сама.
- Тази история не е приключила - каза той. - Те искат да убият теб, мен и Карлос и няма да спрат, докато не успеят.
- Трябва да се прибера у дома.
66
Туп!
Грейс чу звука, идващ от горния етаж, и намали звука на телевизора докрай. Замръзна на място, стоеше, без да помръдва и мускулче, без дори да диша. Звукът беше тежък и някак кух. Като стъпка.
Тя чакаше, но не чу нищо повече и най-накрая издиша.
Хакерите бяха дошли. Това бяха хората, проникнали в телефона на мама, а сега бяха тук. На горния етаж.
Туп!
Грейс подскочи. Това беше стъпка и идваше от стаята точно над нея. Стаята на Джеси. Тя се обади на сестра си, но Джес не вдигна. „Ела си у дома. В къщата има някой“, написа й тя съобщение.
Намери номера на майка си, но не го набра. Не още, Джеси щеше да я убие.
Грейс се надигна от дивана и отиде възможно най-тихо до подножието на стълбите. Погледна нагоре, а сърцето й биеше лудо. Лампите в коридора светеха и й се стори, че видя сянка. Отново се обади на Джеси, но сестра й пак не вдигна.
Хакерите блокираха разговорите им.
Грейс се разтрепери. Осъзна, че има три избора - да се обади на майка си, да изтича до Креймърови или да се качи горе и да се изправи срещу който и да беше там.
Не можеше да се обади на майка си, нито пък да отиде при съседите. Ако идеше, Кери щеше да се обади на майка й на секундата и тайната на Джеси щеше да бъде разкрита. Тя си спомни, че майка й казваше, че проблемите не се решават, ако само ги гледаш. Ако татко й беше тук, вече щеше да се е качил горе и да провери откъде идва шумът. Той не се страхуваше нито от хакери, нито от когото и да било.
- Качвам се - извика тя. - Ако има някой горе, махай се. Предупреждавам те!
Тя тръгна нагоре, като спираше на всяко стъпало и се ослушваше. Беше тихо. Хакерите се спотайваха и чакаха. Тя не знаеше как някой би могъл да влезе в къщата, камо ли да се качи на втория етаж, без да го чуе. Но пък всеки знаеше, че крадците и убийците бяха умни и силни, а точно хакерите бяха убили баща й. Ако искаха да я хванат и да я убият, можеха да го направят.
Телефонът й изсвирука. Джеси отвръщаше на съобщението й: „Никой няма, бъзло. Лягай си. Мама скоро ще се прибере.“
Грейс не си направи труда да отговори. Преглътна и пристъпи още едно стъпало нагоре.
Туп! Туп! Туп!
Грейс ускори крачка нагоре по стълбите. Звукът не беше от стъпки. Нещо жужеше наоколо и се удряше отново и отново в стената. Хакерите не правеха така. Те бяха подли и лоши, но не жужаха.
Тя стигна до стаята на Джеси и отвори вратата. Нещо голямо и зелено профуча край нея. Тя се приведе и едва не изпищя.
Туп!
Големият зелен бръмбар се блъсна в стената и продължи да хвърчи. Тя се дръпна в коридора и се загледа в лудешкия танц на цикадата. Глупавата Джес беше оставила прозореца си отворен и буболечката беше влетяла вътре. Грейс я наблюдаваше как се движи на зигзаг из стаята. Не беше само една цикада, бяха две една върху друга, сякаш залепени заедно.