Бригс знаеше съвсем точно какво е правел Джолана в шубраците.
- Продължавай.
- Причината за смъртта е огнестрелна рана от ловна пушка в гърдите и гърлото. Телефонът му е у него, но не можем да открием портфейла. Честно казано, объркан съм.
- Покажи ми трупа.
Служителят от сигурността насочи камерата към проснатото неподвижно тяло на Уилям „Джолана“ Макнеър.
- Добре - каза Бригс. - Има ли някакви признаци, че идва полиция?
- Не.
- Добре. Разчистете мястото. Махнете го оттам и докарайте колата му тук. Не се обаждайте на шерифа, разбрахте ли? Това е вътрешен проблем.
- Извинете, сър - изненада се дежурният. - Макнеър не беше на работа. Портфейлът му липсва. Може да е случай на въоръжен грабеж...
- Правете каквото казвам и толкова. И разкарайте пикапа оттам.
Бригс насочи вниманието си към по-малък монитор, който изписваше жизнените показатели на Макнеър, предадени от биогривната му. Пулсът на Макнеър е бил стабилен, шейсет удара в минута, като леко се е ускорил в последните минути на живота му. Кръвното налягане също леко се покачваше тогава. И двата показателя бяха стабилни, нивото на адреналина също беше леко повишено. Въодушевление, но не и страх.
А после... нищо. Всички показатели прекъсваха рязко до нула. Нямаше рязко ускоряване на пулса, нито пък скок в диастоличното налягане. Джолана беше умрял на мига и без да го разбере. Смърт като тази от изстрел от ловна пушка от близко разстояние. Бил е издебнат от засада.
- Уведомете ме, когато почистите всичко.
- Да, сър.
Бригс излезе от оперативния център. Докато стигне до колата си, вече имаше идея какво се беше случило. Телефонът му звънна тъкмо като напускаше комплекса на УАН. Беше Къртицата и звучеше толкова объркан, колкото ядосан беше Бригс.
- Мери Грант се прибра току-що.
- Джолана е срещнал известни трудности.
- Оставил я е да се измъкне?
- Имай малко уважение към мъртвите.
- Мъртъв? Джолана? Но как?
- Просто дръж къщата под око - каза Бригс. - Обади ми се, ако забележиш някакво раздвижване вътре или навън.
- Какво ще правиш?
- Каквото вече трябваше да съм направил още преди време. Да се погрижа за това веднъж и завинаги.
ЧЕТВЪРТЪК
70
Мери паркира в гаража, както й беше казано, и остана в колата, докато вратата зад нея се смъкна докрай. Излезе тихо, понеже не искаше да буди момичетата или да се издаде на някой, който можеше да я чака вътре. Беше безсмислен ход, тъй като, ако някой я наблюдаваше, щеше да я види, че се прибира. Ако вътре имаше някого, вече щяха да са го уведомили, макар че и тупването на гаражната врата щеше да го предупреди.
Тя влезе през пералното помещение и затвори фоайето. Светлините бяха приглушени и беше съвсем тихо. Тя се спря и се огледа. Пистолетът на Джо тежеше в ръката й, а сърцето й биеше толкова силно, че ако полицаите го чуеха, щяха да пристигнат с виещи сирени.
Дръж се сякаш нищо не е станало, беше я предупредил Танк. Никакви обаждания, никакви есемеси. Приеми, че те подслушват всичко. Не им давай основание да се задействат. И без това скоро ще разберат за Макнеър.
Тя провери дали всички врати са заключени и задиша по- леко. В дневната нещо светеше и тя се стресна, но се оказа, че е телевизорът с намален докрай звук. Тя посегна да го изключи, но се върна до стълбите. Събу строгите кафяви обувки, които я убиваха повече дори от онези с десетсантиметровите токове. Държеше пистолета пред себе си, едната ръка на дръжката, а другата под цевта. Ако видеше някой, различен от дъщерите й, който и да е, щеше да натиска спусъка, докато изпразни пълнителя.
Вратата на стаята на Грейс беше леко отворена. Косата на малкото й момиченце светеше по възглавницата. Мери пристъпи в стаята, приседна на ръба на леглото и се заслуша в равномерното дишане на дъщеря си, като си мислеше, че това е най- прекрасният звук на света.
Един налице, докладва тя на адмирала.
Мери пресече коридора към стаята на Джеси. Завесите бяха дръпнати, а под завивките се очертаваше някаква купчина.
- Джес? Будна ли си?
Тя прекрачи някаква камара дрехи, а очите й постепенно привикваха с тъмнината.