- Не успях да вдигна, но той ми остави гласово съобщение. Мисля, че е искал да му помогна.
- Обадил ти се е да ти каже, че има проблем?
- Аз съм виновна. Не вдигнах.
- Не говори така. Вината не е твоя.
-Ако бях...
- Джо знаеше какво прави.
Мери прие това като обида. Тези четири думи прехвърляха вината на плещите на съпруга й и измиваха ръцете на ФБР от всякаква отговорност.
- Да, знаеше - отвърна тя. - И никога не би се оставил да попадне в опасна ситуация с въоръжен човек. Не и ако е бил сам. Ти би ли го направил?
Бенет понечи да отговори, но си прехапа езика и премълча.
- Сега не е времето да го обсъждаме.
- Кой го е покривал?
- Никой. Нямало е втори човек.
- Кой тогава се е обадил за линейка? Кой го е намерил? Какво не ми казваш?
Бенет сякаш не я чу.
- Какво се казваше в съобщението?
- Сам чуй - рече Мери, погледна в чантата си, но не видя телефона. - Оставила съм го в колата.
Но на нея не й трябваше телефон, за да си спомни съобщението. Разпокъсаните думи на Джо все още звучаха в ушите й.
„Мери. Аз съм. Вдигни. Моля те. Там ли си? О, Боже. Аз съм виновен, аз. Въобще не беше логично да идвам чак дотук. Слушай сега. Всичко е тип-топ, мила. Чуваш ли? Ако получиш това съобщение, се обади на Сид. Кажи му, че не съм го взел. Кажи му, че е много важно да продължи да работи. Той е един от добрите. Трябва да знае. Обичам те, Мери. Обичам теб и момичетата повече от всичко на света. Кажи на момичетата. Кажи им... ох, по дяволите...“
Съобщението прекъсваше внезапно и без сбогуване.
- Мери?
Дон Бенет се беше приближил до нея, а вежливият му тон не можеше да смекчи настоятелния поглед.
- Каза, че не е било логично да ходи чак дотам, че не го е взел и че обича мен и момичетата.
- Какво да е взел?
- Не каза.
- Само това? Ти каза, че той е знаел, че нещо не е наред.
Всичко е тип-топ, мила. Наред, мила. Това беше тайният им знак, че всичко се е объркало, че нищо не е както трябва да бъде и е, както Джо обичаше да казва, ТОНД. „Толкова осрано, че нямам думи.“
Мери се засмя в изблик на веселост, който си проправи път през тъгата й, като си спомни кога Джо за пръв път беше употребил израза. Беше по време на медения им месец, бързо тридневно приключение в Ямайка. Тъкмо бяха застанали пред рецепцията, но установиха, че резервацията на Джо я няма, както и че портфейлът му беше изчезнал някъде между летището и хотела. Дебитната карта на Мери беше в нея, но разполагаше само с двеста долара. Накрая се настаниха в порутено хотелче в Монтего Бей, което предлагаше само закуска, спаха на единично легло, в банята нямаше хавлии, вечеряха с манго и папая от сергиите край пътя и обърнаха по няколко бири „Ред Страйп“, за да забравят за глада. Времето се развали, нямаше слънце, валеше, а по средата на втория ден управителят ги изхвърли, защото вдигали твърде много шум. Смееха се, не беше нещо друго. В съзнанието й завинаги се беше запечатала картинката как Джо стои на пътя край камарата с багаж, вдигнал палец на автостоп за летището, а карибският порой се лее отгоре му. Тогава беше казал точно тези думи, съпроводени от кисела усмивка.
- Всичко е тип-топ, мила.
Лицето на Мери помръкна. Беше ги казвал и в други моменти, когато нещата съвсем не бяха наред нито за нея, нито за него.
Тя се окопити и се върна в настоящето. Нямаше как да сбърка какво е искал да й предаде. Страх. Отчаяние. Притеснение.
- Да познаваш някого на име Сид? - попита тя Бенет. - Или Сидни?
- Джо спомена ли това име?
Мери въобще не харесваше нетърпението в погледа на Дон.
- Объркана съм. За нещо друго беше. Съжалявам.
- Ти каза - настоя Бенет, - че той е знаел, че има проблем. Как е разбрал?
Мери реши, че няма да казва нищо повече.
- Просто знам - излъга тя. - Звучеше уплашен, затова.
- Но не е казал нищо конкретно, така ли?
- Не. После сам ще го чуеш.
- Ако не те притеснява особено, бих искал да го чуя сега - притисна я Бенет, но после отклони поглед към някого зад гърба й. - Или може би по-късно все пак. Лекарят излезе.
Мери се обърна и видя висок мъж в зелено облекло на хирург, който идваше откъм коридора. Ниско по крачола му се виждаше петно кръв.
- Госпожо Грант?
- Да.