С херкулесовско усилие си наложи да се съсредоточи отново върху снимката на Джоузеф Грант и децата му. Но сега Йън съзираше в чертите му не обич, а високомерие. Не гордост, а самолюбие. Агентът на ФБР сам си беше виновен. Беше предупреден. Едуард Мейсън му беше дал да разбере, при това ясно, че трябва да спре и да прекрати разследването си. Грант знаеше какво го чака.
Йън се ядоса и затвори папката със снимките. Съчувствието можеше да изиграе лоша шега на човек с неговата позиция. Той изпъна раменете, потръпна недоловимо и се концентрира върху непосредствената си задача - да придобие абсолютен и неприкосновен контрол върху друго човешко същество.
Йън се завъртя, докато не откри сайта на банката на семейство Грант.
Това беше най-доброто място, от което да започне.
72
Мери сви кокалчетата на пръстите си и потропа отсечено като картечница по стъклото на плъзгащата се врата на Креймърови. Три бързи почуквалия, три с кратка пауза между тях и отново три бързи. Морзовият код за SOS, помощ. След минута светна лампа и Кери надникна иззад ъгъла, а съпругът й се криеше зад нея.
- Какво правиш тук? - попита я тя, като бутна вратата и я отвори.
- Трябва да ми помогнеш - помоли Мери.
- Един през нощта е. Защо не се обади?
- След малко ще ти кажа - рече Мери и се озърна през рамо. - Идвайте.
Танк и Грейс се появиха от сенките и побързаха да влязат в кухнята.
- Заключи - каза Мери.
Кери затвори вратата и врътна ключалката.
- А къде е Джес?
Петнадесет минути по-късно след две чаши кафе и едно смислено обяснение Мери седеше с Танк в кабинета на съпруга на Кери. Бяха придърпали столовете си по-близо до неговия аймак. Грейс вече беше в леглото, стиснала телефона до гърдите си, в случай че сестра й се обадеше.
Мери постави диска със снимките от охранителните камери от „Ореховокафявото кафене“.
- Мислиш ли, че вече са го намерили?
- Със сигурност.
- Дали ще дойдат у дома?
- Ще дойдат.
Мери се огледа, като си повтаряше, че тя и Грейс са в безопасност, но всъщност не беше особено убедена. Сигурно за десети път набра номера на Джеси от телефона на Кери, но отново беше препратена към гласова поща и тя затвори.
- Защо не вдига?
- Не иска да ти каже какво прави.
- Къде ли би могла да е?
- Опитва се да помогне, като разгадае смъртта на баща си. Поне така си мисли.
- Само да ми падне в ръчичките тая млада госпожичка, ще я...
Мери се опита да си представи какво жестоко конско щеше да чете на дъщеря си, но колкото и да се стараеше, осъзнаваше, че гневът й щеше да се стопи.
- Аз съм виновна. Трябваше да съм тук. За кого се мисля? Макнеър сам го каза. Думите му бяха „Мери, помни, че ти си майка“. И аз съм точно това. Не съм Джо.
- Смяташ, че Джеси нямаше да излезе, ако ти си беше у дома?
- Може би... Не знам.
- Да, така мислиш.
Мери кимна. Щеше да постави Джеси на място в мига, в който я помолеше да излезе и да се опита да възстанови гласовото съобщение от Джо. Не знаеше какво очаква да направи Джес, но дълбоко в себе си осъзнаваше, че се надява да измисли нещо, да намери някакво решение, да извади някакъв трик от лаптопа си.
- А ти? Добре ли си?
- А, вися си тук - отвърна Танк с измъчена усмивка, но очите му бяха уморени и зачервени. Някога колосаната му риза беше ужасно измачкана и изцапана с петна от кафе и пръски кръв. Не беше сама. Танк също не можеше да се прибере у дома си. Името му беше в същия списък като нейното.
- Дай да погледнем този диск.
Мери чукна два пъти с мишката върху първия клип. Той продължаваше петнадесет секунди и показваше как Джо влиза в кафенето, последван от мъжа, наречен от сервитьорката „Ботуша“. Мери даде на пауза и Ботуша, или надзираващ специален агент Ф. К., замръзна втренчен в камерата.
- Познавам те - каза тя и посочи екрана с пръст. Проучи лицето на мъжа - увисналите бузи, непокорната сресана на една страна коса и тъжните подпухнали очи. Спомняше си, че говореше гръмогласно, обичаше да разказва истории и да се смее. „Веселяк“, би казал адмиралът, като имаше предвид някой, който твърде спокойно си налива от чуждото пиене.
- Фред... Франк... Флойд - започна да изброява Танк с нов ентусиазъм. - Феликс...