Лекарят изгледа Бенет сякаш прекалено дълго и отново се обърна към Мери.
- Аз съм доктор Алекзандър. Елате с мен.
4
Мери последва доктор Алекзандър по коридора и в асансьора. Тя слушаше внимателно обясненията му за нараняванията на Джо, за операцията и за шансовете му да оцелее. Задаваше въпроси. Беше спокойната и рационална съпруга, макар и хоризонтът на живота й да се стесняваше, а изгледите да ставаха все по-мрачни. Докато слушаше, мислеше за себе си, за миналото и как се беше подготвила за този момент.
- Планините не стават по-малки, като ги гледаш - отекваше в главата й гласът на адмирала.
Бягството въобще не беше вариант, но Мери никога не беше бягала от предизвикателство в живота си, нито пък от каквото и да било друго. Майка й обичаше да се хвали, че Мери „се бори със зъби и нокти“.
Младостта й беше поредица от храбри оцелявания или божествени чудеса. На седемгодишна възраст падна от първото си пони. Едно от копитата я закачи по главата, подковата сряза кожата на челото от край до край и Мери загуби съзнание за един Бог знае колко време. Когато се свести, успя някак да се довлече с препъване до кухнята, а щом я видя, майка й изпищя толкова силно, че съседите се обадиха на 911, уверени, че у тях изнасилват, обират или измъчват някого с нож.
В болницата след това адмиралът забоде на халата й един от медалите си „Пурпурно сърце“, които се връчват за получаване на бойни рани, и призна, че никога през живота си не е виждал толкова кръв, като това включва и времето, когато е управлявал патрулни торпедни катери в делтата на Меконг във Виетнам.
Мери беше на дванадесет, когато съдбата отново й напомни, че е смъртна. Беше излязла със семейната ветроходна лодка в залива Чесапийк, не прецени промяната във вятъра, при един порив платното се извъртя и я събори във водата. Беше декември, температурата на водата беше пет градуса и половина, а течението се усилваше. Докато успее да се покатери обратно на борда и да се върне в пристана, телесната й температура беше спаднала до тридесет и четири градуса и тя трепереше като... всъщност трепереше точно като сега. Докара си двустранна пневмония и вдигна четиридесет и един градуса температура. Положението й беше толкова зле, че в един момент родителите й викнаха дори свещеник, макар че тя нямаше никакъв спомен. Сещаше се единствено, че когато треската премина и тя отвори очи, видя, че на нощното й шкафче е оставена Библия, а отметката стоеше на двадесет и третия псалм - „Господ е пастир мой. Няма да остана в нужда...“.
После падна тежко с велосипеда си, счупи крак на футбол, а от лакроса се сдоби с мозъчни сътресения. Мери не смяташе, че това е нещо кой знае какво. Раната на челото й беше просто драскотина, пневмонията, която я вкара за две седмици в болницата, беше някаква настинка, а свещеникът, повикан да отслужи последните ритуали край умиращия, беше окачествен като родителска истерия. За нея всичко това беше доказателство, че е неуязвима. Беше изстрадала толкова много и беше преодоляла толкова препятствия, че нямаше как да предизвика някаква нова ситуация, която да я уплаши. Тя беше кралица Мери Лъвското сърце.
Всичко се промени с Грейс. Последните две години бяха изцедили цялата й увереност, че и повече. Дори една майка не можеше да прекара безброй безсънни нощи край леглото на детето и да не спира да реди молитви. Рано или късно дори най- непоколебимите се огъваха.
А сега и Джо. Това предизвикателство беше вече прекалено. Беше планина, която не беше екипирана да изкачи. Не беше готова да бъде вдовица, не и сега. Не и с Грейс и нейната болест и отношението на Джеси. Не и когато пред нея все още имаше толкова много живот, който изискваше усилията й, толкова много дни, през които трябваше да премине. Не и сега. Никога.
Стегни се, момиче. Едната ръка на руля на лодката, едното око към хоризонта.
Асансьорът спря на петия етаж. Вратата се отвори, но Мери не помръдна. Стоеше на място, а баритонът на баща й отекваше силно в главата й.
Отказвам да се подчиня, адмирале.
Мери вече не беше неуязвима. Кралица Лъвското сърце беше готова да слезе от трона.
Тя видя Джо през прозореца. Беше единственият пациент в спешното отделение, лежеше със затворени очи, а тръбичката на аспиратора се подаваше от устата му. В тялото му влизаха и излизаха повече системи, отколкото можеше да преброи. Цяла армия машини следяха жизнените му показатели. Имаше монитор за сърдечната дейност, автоматичен апарат за мерене на кръвното налягане и енцефалограф за мозъчните функции. Отстрани бяха наредени и други, а Мери знаеше имената на всички.