Той настъпи газта и се изравни с джипа. Забеляза профила на шофьора - силна челюст, загоряло на слънцето лице. Добре, значи наистина е той. Бригс изпъна ръка. Три изстрела щяха да са достатъчни. Прицели се ниско с първия, за да компенсира отката и подскачането на цевта за следващите два. Пръстът му обгърна спусъка и той усети изблик на оптимизъм.
Щеше да свърши с тях... най-накрая.
Шофьорът се наведе и показа глава от прозореца. Беше красива жена на тридесет и осем-девет години и изглеждаше ядосана и неотстъпчива. До нея седеше бледо момиче с ленено- руса коса и уплашени широко отворени очи.
Това въобще не беше Танк Потър. А и къде беше Мери Грант?
Жената протегна ръка през прозореца и му показа среден пръст.
Бригс натисна спирачката и изгледа как джипът се отдалечи и изчезна в нощта.
77
- Ти му показа онзи пръст - ужаси се Грейс и чак се смъкна в седалката си от неудобство.
Кари Креймър следеше огледалото за обратно виждане и не откъсна очи от него, докато беемвето не се изгуби зад тях.
- Точно така, сладурче. Той си го заслужаваше.
- Какво направи той?
- Уплаших се от това, което искаше да направи.
- Сега всичко наред ли е?
- Сега да.
Грейс въздъхна и се поизправи.
- Можеш да ми викаш „мишле“. Мама така ми вика.
Кери я помилва по главата.
- Добре, мишле.
Зави на юг и излезе на булевард „Рисърч“. Въпреки късния час движението беше натоварено и в двете посоки. Гледката на толкова много фарове й донесе невероятно облекчение. Тя потръпна и напрежението се отцеди от раменете й. Планът на Мери беше проработил, но не напълно. Не беше сигурна дали да каже на приятелката си за мъжа с пистолета.
- Как си? - попита тя Грейс.
- Мисля, че съм добре.
- Добро момиче си ти.
Грейс кимна със светнал поглед.
- Когато караш бързо - каза тя, - съвсем забравям, че ме боли кракът.
Кери скочи на педала на газта.
- Така кажи, мишле.
78
- Сигурен ли си, че е тук? - попита Мери.
Танк се огледа през прозореца.
- Сигурен съм.
Беше три и половина през нощта. Двамата седяха във високопроходимия „Лексус“ на Кери, паркиран на банкета срещу сградата на компанията за пътна помощ и изтегляне на автомобили „Булдог Рекър“ в южната част на авеню „Конгрес“, на около осем километра от реката, по-скоро извън града. Дворът за конфискуваните автомобили беше с плътна метална ограда, а около целия комплекс от сгради имаше свободни парцели. На всеки няколко минути пристигаше камион влекач, помъкнал плячката си. Шофьорът натискаше звънец, поглеждаше в камерата и изчакваше вратите да се отворят с тропот.
- Във вторник вечерта си взех колата оттук - каза Танк. - Ченгетата бяха викнали да я изтеглят, след като ме окошариха заради шофиране в нетрезво състояние. Струваше ми четиристотин долара да си я получа обратно.
Мери се огледа. Кварталът беше не просто съмнителен, а й се струваше направо опасен.
- Какво да направя?
- Същото каквото и в „Ореховокафявото кафене“. Влизаш вътре, размахваш си значката и казваш, че искаш да огледаш колата.
- Но сега е посред нощ.
- Ти си федерален агент, който работи по убийството на твой колега от правоохранителните органи. Не ти пука колко е часът. Ако си убедителна, няма дори да се усъмнят.
- Ами ти?
- Ще бъда в колата, ако ти потрябвам.
Мери се огледа за идващи автомобили, направи обратен завой и спря до вратата. Натисна звънеца и вдигна значката на Джо пред камерата. Секунда по-късно вратата изскърца и се отвори с тропот по релсите. Мери влезе и подкара към офиса през двора от отъпкана пръст и чакъл. Двама шофьори се подпираха на броните на камионите и си почиваха. Бяха запалили по цигара, подаваха си плоско шише, а от стереоуредбата гърмеше мариачи музика. Тя видя ферарито в другия край на двора, оставено до една тойота и форд пикап.
- Май си прав.
- Познавам колите.
- Пожелай ми късмет.
- Не ти трябва късмет - каза Танк. - Ти си законът.
Мери излезе от автомобила и подръпна сакото си, за да прикрие пистолета на Джо. Влезе в офиса и звънчето над вратата издрънча. Зад рецепцията стоеше жена испански тип. Тя също носеше пистолет на кръста си, но искаше всички да го видят.