- Влизай.
- Тя да не би... - посочи Мери към Гарса.
- В безсъзнание е.
- Сигурен ли си?
- Дявол да го вземе, Мери, влизай в колата.
Ферарито беше толкова ниско, че тя направо падна на седалката. Интериорът не приличаше на нищо, което беше виждала. Всякакви циферблати и прибори светеха в електрикови нюанси на зелено и жълто.
Звънтенето от експлозията в ушите й заглъхна и тя чу друга сирена.
- Полицията - каза Танк и насочи колата към изхода. - Дръж се.
Вратата беше запратена чак по средата на улицата, усукано и разкъсано парче желязо. Отдясно към тях се носеше полицейски автомобил със светещ буркан, но още беше далеч. За неин ужас зад него се движеше още един.
- Карай наляво - викна тя.
Танк се озърна, но оттам се приближаваше друга патрулка.
- Някъде наблизо сигурно има магазинче за понички, та се навъртат наоколо.
- Накъде ще караш?
- Мисля на север.
- А после?
- Едно по едно.
Той излезе на улицата и внимателно заобиколи вратата. Полицейските коли се приближаваха бързо, но той не помръдна. Просто чакаше по средата на улицата с угасени фарове и муцуна обърната право към тротоара и храсталаците зад него.
- Хвани се за подлакътника.
Мери стисна силно кожата. Фаровете на полицейските коли светеха право към тях и тя отмести очи.
Танк настъпи газта, извъртя волана наляво и потегли на север. Чу се свирене на гуми и двигателят изрева сатанински. Главата на Мери се удари в облегалката и тя стисна подлакътника още по-силно. Пътят сякаш изчезна изпод тях, а линиите се замъглиха. Това не беше автомобил, а космически кораб.
Шест секунди по-късно подминаха друга идваща полицейска кола, а километражът вече сочеше двеста и десет километра в час. Фаровете на колите зад тях избледняха и се загубиха. Танк мина на червено, продължи да кара още няколко преки, натисна рязко спирачката, зави надясно и отново скочи на газта.
След две минути вече караха бавно из тих, сънлив квартал. Танк държеше волана с една ръка и се подпираше на вратата.
- Добре ли си? - попита го Мери.
Той се пипна отстрани и се намръщи.
- Не, госпожо.
- Какво има? Какво става?
Той вдигна окървавената си ръка.
- Май ме простреляха.
79
Полет 79 на „Югозападни авиолинии“ кацна на международно летище „Макарън“ в Лас Вегас в два часа и петнадесет минути местно време. Джеси и Гарет слязоха първи, изтичаха през терминала и по ескалатора, а Джеси се спря на банкомата на изхода и изтегли максималния си дневен лимит от осемстотин долара.
- Откъде имаш толкова пари? - учуди се Гарет.
Джеси натъпка банкнотите в джоба на дънките си.
- Мъжете сякаш са ненормални. Само това ще ти кажа.
Гарет държеше телефона до ухото си.
- Гласова поща от майка ти. Казва, че трябва да отидем в полицията. Не можем да участваме в „ДефКон“, защото трябва да се пазим от хората, убили баща ти.
- Само се опитва да ни сплаши.
- Мислех, че информаторът го е прострелял - каза Гарет и й протегна телефона. - По-добре чуй сама.
- Не искам.
- Джес...
- Гарет, дойдох тук, за да накарам Грубиянина да ми помогне да разбера кой е хакнал телефона на майка ми. Кое от това не ти стана ясно?
- Онова, че може би сме в опасност.
- Ти със сигурност не изглеждаш като страхопъзльо.
- Какво? - възмути се Гарет. - Кой е страхопъзльо?
Джеси излезе навън и тръгна към редицата таксита.
- Каза ли на родителите си?
- Ти шегуваш ли се? - подскочи Гарет. - Ако не се прибера, досега нашите да са се обадили на Националната гвардия. Майка ми чака до вратата, за да се увери, че съм у дома преди полунощ. Не се майтапя. До вратата. Може да не съм от най- послушните, но не съм жесток.
Гарет се усети как Джеси може да изтълкува последните му думи и побърза да се поправи:
- Съжалявам. Не исках да кажа това.
Джеси никога не беше мислила за себе си като за жесток човек.
- Майка ми е откачила, защото не й казах къде отивам. Щом стигнем до „ДефКон“, се озъртай за типове в тъмни костюми и черни очила, които ни гледат странно. Ако видиш, ми кажи и изчезваме оттам.