Гарет пусна гласовата поща отново.
- Просто я чуй.
- Не искам.
- Това е майка ти. Тя те обича.
Джеси грабна телефона от ръката му и изтри съобщението.
- Майка ми ме смята за някакъв изрод. Не може да понесе, че не нося тесни сини дънки, не си слагам грим, не си изправям косата, мразя певицата Тейлър Суифт, че съм дебела, но не обичам да бягам или да ходя на фитнес. Така добре ли е? Може да й пука за мен. И, да, знам, че се притеснява. Но тя не ме обича. Не и истински. Тате ме обичаше. Затова съм тук. Ако искаш да си тръгнеш, върви си. Аз оставам.
Тя се качи в миниван с реклама на стриптийз бар на тавана.
- Какво си зяпнал такъв? - сопна се тя.
- Нищо... Искам да кажа... О, забрави - тръсна глава Гарет, качи се в таксито и затвори вратата. - Оставам.
- Закарайте ни в хотел „Рио“ - каза Джеси.
- За „ДефКон“, нали? - попита шофьорът, като въртеше незапалена цигара из устата си. - Ей, от година на година ставате все по-млади. Скоро бебета ще почна да возя натам.
- Ей, приятел, просто карай - каза Джеси.
- Много сте оригинални.
Излязоха на булевард „Лас Вегас“ и подминаха „Мандалей Бей“, „Мираж“ и „Беладжио“, греещите храмове на неона. Светлините й напомниха за Банкок, за нощните пазари и хотелите по брега на река Чао Прая. Всъщност двата града въобще не си приличаха. Може би единственото общо между тях беше, че и в двата беше горещо денем и нощем и имаше множество високи сгради. Но сега това я натъжаваше. В Банкок татко й беше още жив, а Мишлето не се беше разболяла. А и тя не беше направила така, че майка й да не получи последното съобщение от баща й.
- Добре ли си? - попита я Гарет, като сложи длан на ръката й.
- Просто мълчи - каза Джес и изтри бузите си.
- Извинявай.
- Нямах това предвид. Просто съм уморена.
- И аз.
- Благодаря - кимна тя и облегна глава на рамото му.
- За какво?
Джеси искаше да каже хиляди неща, но думите се препъваха една в друга.
- Просто благодаря.
Таксито зави по „Фламинго Роуд“ и Джеси видя хотела в края на пряката, извисяващ се пред тях като ярко осветена празнична торта. Беше голям и красив, но не изглеждаше толкова бляскав като останалите. Това се връзваше. Хакерите и компютърните маниаци също не изглеждаха бляскави. Бяха само по-умни.
Таксито зави още веднъж и спря пред колоните на главния вход. Джеси плати, добави само долар за бакшиш и слезе, преди шофьорът да успее още веднъж да изкоментира колко е оригинална. Тръгна напред през огромното фоайе с размерите на футболно игрище и забеляза плакатите за „ДефКон“ при входа към източния коридор.
- Ето го - каза тя с въодушевление и се затича по коридора. Над входа към балната зала „Миранда“ висеше огромен банер с надпис „Плени знамето“. Джеси набра номера на бившия съотборник на Лайнъс и съобщи, че са пристигнали. Няколко минути по-късно един нисък и слаб мъж с няколкодневна набола брада и рошава коса излезе от залата.
- Ти ли си Джеси? - попита той, като гледаше Гарет.
- Всъщност аз съм Гарет. Тя е Джеси.
Макс се обърна към нея.
- Ти си Джеси?
- Лайнъс не ви ли каза, че съм момиче?
- Предполагам, че е забравил да го спомене. Каза само, че умът ти сече като бръснач и ще сме идиоти, ако не ти позволим да се присъединиш към отбора.
- Предполагам, че скоро ще разберете.
- Макс - представи се той и протегна кльощава ръка. - Радвам се, че дойде. Ето, сложи си тениската.
Макс й бутна в ръцете тениска в оранжево, жълто и черно.
- Добре дошла в „Нинджинер ите“. Ето го и пропуска ти. Носи го на врата си винаги когато си в зоната на играещите.
Джеси навлече тениската и метна пропуска на врата си. Тъгата и притеснението й изчезнаха. Никога през живота си не беше усещала такова вълнение. Беше на „ДефКон“. Беше „нинджинер“ и щеше да играе в „Плени знамето“ срещу Грубиянина. Това беше най-готиният момент в целия й живот.
- А Гарет? - попита тя. - И той е доста добър с кодовете.
- Съжалявам - поклати глава Макс. - Допускат по осем човека в отбор. Гарет, ако искаш да гледаш, около цялата игрална зона има места. Залата отваря в седем и половина, тридесет минути преди началото на играта.
- Не се притеснявай - каза Гарет и пъхна ръце в джобовете си. - Ще ида да взема нещо за ядене. Ще се видим.
- Доскоро - отвърна Джеси и го загледа тежко, за да не му хрумне да направи нещо лигаво, като например да се опита да я целуне.