Кулата не отговори.
Мей почуства, че започва да му причернява и да губи съзнание от претоварването при ускорението. Усещаше натиска върху гръдния си кош и очните ябълки, беше му трудно да диша. За пръв път си позволи да не гледа приборите и се взря през предното стъкло. Водата се приближаваше с главоломна скорост. Вече беше на по-малко от триста метра.
Мей направи още един опит да дръпне щурвала към себе си.
- Моля те! - извика той.
Щурвалът поддаде. Носът се издигна.
- Слава Богу.
Дори не успя да си поеме дъх, когато щурвалът отново се заби напред и Гордън разбра, че всичко е загубено.
Водата се носеше стремглаво към него, цялото предно стъкло се изпълни в синьо и той осъзна, че това не е повреда. Авиониката и приборите не го бяха подвели, някой някак си беше успял да поеме контрола върху самолета му. Сещаше се само за един човек. Самолетът се вряза във водата и се разби на хиляди парчета.
- Принс! - изпищя Мей.
86
Джеси Грант седеше на мястото си в отборната станция на „Нинджинерите“ и гледаше как часовникът отброява секундите до началото на „Плени знамето“. Лаптопът й беше включен в мрежата и напълно зареден. Телефонът й също беше зареден и готов за ползване, ако се наложеше да работи едновременно с два браузъра.
- Две минути - обяви говорителят. - Ако трябва да отидете до тоалетната, вече е твърде късно. Ще трябва да стискате.
Джеси изпуфтя. Компютърни гении. Беше си купила достатъчно храна, за да й стигне за играта - безалкохолно „Маунтън Дю“, бонбони „Скигьлс“ и десетина дъвки „Базука“ с картинки от комикси. „Базука“ беше любимата дъвка на баща й.
Балната зала беше претъпкана до пръсване, по трибуните, издигнати край трите стени, нямаше свободно място. В двата противоположни края на помещението бяха поставени камери, а един репортер обикаляше от отбор на отбор и интервюираше играчите.
Тя огледа трибуните, като търсеше Гарет, но й беше трудно да различи лицата в приглушеното осветление. А и Джеси се интересуваше много повече от друг човек и се обърна към самотната фигура на най-отдалечената станция от „Нинджинерите“. Той носеше тъмен суичър и беше нахлупил качулката ниско над лицето си, освен това седеше с гръб към нея и всички останали. Другите отбори бяха в пълен състав от по осем души, но той седеше сам, дори нарочно беше оставил мястото за емблемата празно. Това беше без значение, всички в залата знаеха кой е.
Макс се доближи до нея, изглеждаше нервен, както и се чувстваше.
- Готова ли си, хлапе?
- Надявам се.
- Това може да е нашата година. Разчитаме на теб!
Джеси забоде поглед в монитора на лаптопа, твърде смутена от комплимента, за да отвърне.
- Добре, давай да го направим! - каза решително той и протегна костелив юмрук. Джеси неохотно го чукна със своя. Този преигран ентусиазъм не й допадаше, ако спечелеха, сигурно щеше да иска да скачат и да се бутат във въздуха гърди в гърди. Да имаш да вземаш, помисли си Джес.
- Една минута.
Всички отбори щяха да получат първите задачи по CTF. net, специално създадената за състезанието мрежа, в секундата, в която надпреварата започнеше, но засега екранът светеше в синьо и показваше логото на „Плени знамето“. Тя си пое дъх. Отборът й разчиташе на нея.
Изсвири сирена.
Първият хак се появи на екрана. Беше задача от типа „Завладей кутията“, подобна на онези, които бяха решавали с Лайнъс в курса. Джеси прегледа кода, като търсеше пробойни- те, оставени нарочно като тайни проходи към сърцевината на кода. Веднага забеляза една.
- Получих - каза „Проучване“ и веднага се зарови в програмите си, за да открие начин да се възползва от нея.
Джеси се усмихна вътрешно. Първата задача беше винаги най-лесната. Не можеше да си позволи да бъде самонадеяна, но все пак...
Хакерството някак си винаги й се беше удавало, в много отношения й напомняше на играта „Познай какво е скрито“ в списание „Хайлайтс“, което четеше при зъболекаря. Спомни си как се взираше в картинката - на стопански двор, на цирк или на карнавал, твърдо решена да открие скрития гребен, монета, тенис ракета или платноходка. След това й допаднаха книгите „Къде е Уолдо?“. Никой не забелязваше Уолдо и червената му плетена шапка по-бързо от нея. Не само Уолдо, Джеси можеше да посочи също Уенда, кучето му Бау и всички други скрити герои, при това толкова бързо, че изглеждаше чак плашещо. Скритите изображения сякаш й се набиваха в обичет сред целия хаос на рисунките. Тази необикновена способност не можеше да бъде обяснена с нищо, освен че просто си беше такава.