Същата есен двамата посещаваха един и същи курс лекции по теология, озаглавен „Иисус през двадесети век“. Включваше много есета от Карл Ранер и Мартин Бубер. Тогава тя видя, че г-н Джоузеф Грант не е някакъв пълен тъпанар. Беше не само умен, но и забавен, а и също като нея вярваше в някаква по-висша сила. Не, не вярваше. Знаеше, че я има. Ранер я наричаше любов и тя беше съгласна.
Тя каза на Джо, че най-щастливият момент в живота й е бил, когато са се оженили, и го попита спомня ли си как е държал Джеси на ръце само час след като се беше родила. Беше толкова мъничка, че цялата се събираше в ръката му до лакътя. Наричаше я „фъстъче“, защото приличаше точно на това, както беше цялата повита и се виждаше само червеното й сбръчкано личице. Рече му, че трябва да отложат отбелязването на годишнината от сватбата за някой друг път. Искаше да каже „докато си по-добре“, но Мери беше сериозно момиче, а Джо харесваше истината да му се казва направо, а не да й вади думите с ченгел. Тяхната връзка се основаваше на честността. Те не се лъжеха един друг.
- Изглеждах доста добре в онази къса черна рокля - уведоми го тя. - Не знаеш какво изпускаш.
Ръката на Джо остана отпусната. Линията на електроен- цефалографа не трепна. Гърдите му се вдигаха и се спускаха, командвани от респиратора.
- Довиждане, скъпи - каза тя. - Когато си готов, тогава.
Тялото на Джо подскочи, сякаш го удари ток. Веднага запищя тревога за „код синьо“, който се подаваше, когато някой пациент се нуждаеше от съживяване или спешна медицинска помощ. Мери не помръдна и остана вторачена в екрана с данните за сърдечната дейност. Цифрите бързо намаляваха. Сестрите се втурнаха в стаята.
- Не правете нищо - каза им тя. - Оставете го да си иде.
- Извинете, госпожо - прекъсна я една от тях, - но вие трябва да си вървите.
Доктор Алекзандър се появи секунда по-късно. Мери го погледна умоляващо и той кимна.
Мери излезе от стаята, долепи длан до стъклото на прозореца и потърси с поглед лицето на съпруга си. Една сестра избутваше количката с дефибрилатора до леглото, хващаше електродите и ги вдигаше към гърдите на Джо. Доктор Алекзандър я спря и категорично поклати глава.
За миг Мери успя да види съпруга си, гордия му профил и повдигнатата брадичка. Тя затвори очи и се опита да го види какъвто беше, какъвто го помнеше, когато го нямаше.
Тя се сети как в Самуи Джо вървеше по плажа пред нея с Джеси и Грейс от двете му страни. Той риташе вода към краката им, те я ритаха към него и тя чу как той вика имената им и се смее. Един щастлив мъж.
Мери отвори очи, за да се сбогува.
Безопасно пътуване, скъпи.
5
Летяха в третата обиколка и Йън Принс изоставаше.
Той сви пръстите на лявата си ръка около лоста за газта на своя „Мустанг P51-D“ и го бутна леко напред, като с едно око следеше оборотите на двигателя, а с другото наблюдаваше панорамата от небе и земя, която се разгъваше зад плексигла- совата кабина, и самолетите под и зад него. Приближаваше третия пилон, боядисан с червени ивици варел от масло, поставен на петнадесетметров телефонен стълб. Дясната му ръка се сви около другия лост и щом самолетът мина покрай пилона, натисна силно. Самолетът се наклони рязко, крилата се обърнаха на деветдесет градуса, а пустинята Невада се разми пред очите му. Той затвори уста, стисна зъби, задържа дъха си и напрегна мускули. Натоварването в завоя беше пет же, раменете му се вкопаха в седалката, а челюстта му хлътна към врата. Двигателят виеше възторжено, като моторен трион, режещ твърдо дърво. Той завърши завоя, изравни крилете, натоварването спадна и плещите му се освободиха от хватката на гравитацията.
Йън се съсредоточи върху опашката на птичката пред него. Това беше „Бойна брадва“ на Гордън Мей, също „Мустанг P51-D“. Корав боец от Втората световна война с бутален двигател на „Пакард“ и четприлопатен въздушен винт. Мей беше боядисал машината си в огненочервено, а логото на компанията му „Мей Микрочипс“ покриваше всеки сантиметър от фюзелажа.
За разлика от него самолетът на Йън изглеждаше като току-що излязъл от фабриката, по сребристата стомана нямаше петънце, а под крилете беше изрисуван знакът на военновъздушните сили на САЩ. Беше изглеждал по същия начин и през май 1945 г„ когато пилотът от 477-а ескадрила Джордж Уестърман беше летял с него над полетата на Бавария и беше свалил четиринадесет германски самолета.