Тълпата започна да отброява последните двадесет секунди.
- Двадесет... Деветнадесет...
Джеси усещаше, че Макс и другите са се скупчили зад нея. Отново и отново се опитваше да пробие системата му, но той я блокираше.
-Десет... Девет...
Ето го! Пролука, достатъчно широка да мине влак! Тя бързо набра решението. Само още няколко секунди...
- Шест... Пет...
Тя дописа последната дума и натисна ентер. Беше успяла. Беше заковала Грубиянина и беше откраднала знамето му. Резултатът щеше да е равен.
-Две... Едно...
Прозвуча сирена и обяви края на състезанието. Джеси се изправи от стола. Таблото с резултатите беше същото. Грубиянина 20, „Нинджинерите“ 19.
- Но аз го взех - каза тя. - Пробих му защитата. Плених знаме.
- Не - каза Макс. - Има грешка в последната дума.
- Какво?
Джеси седна и погледна екрана. Макс беше прав. Беше пукнала „с“ вместо „х Вината отново беше нейна.
- Съжалявам.
„Нинджинерите“ се срутиха унили по столовете. Никой не й каза и дума. Беше ги накарала да повярват, че могат да спечелят и ги беше подвела.
Тълпата се изсипа от трибуните и хората се скупчиха в залата. Тя мерна как Грубиянина мина край съдиите, пренебрегна протегнатата ръка на рефера и не обърна никакво внимание на опитите да го поздравят. Промъкна се покрай подиума и тръгна към изхода.
Сега или никога.
Джеси се прехвърли през масата и си проби път през тълпата. Трябваше да говори с него. Беше толкова близо. Едно знаме. И то заради някаква правописна грешка.
Видя черната качулка отново в коридора. Забърза се към него, като се затича и заобикаляше хората, напускащи залата. Той зави и тя го видя до асансьора, с ръце в джобовете и с гръб към нея.
Тя се спря и се стегна, като изпъна рамене. Беше си повтаряла какво ще му каже стотици пъти, а сега не се сещаше и за дума.
- Както и да е, Джес, просто говори с него - измърмори тя.
Някой я хвана за рамото.
- Джеси!
Тя се обърна и стомахът й се сви. Не сега, не и тук.
- Мамо? Дошла си?
- Чаках ви цели часове в полицейското управление. Постоянно звъня на Гарет, но той не отговаря. Не получихте ли съобщенията ми? Добре ли си?
Джеси кимна. Искаше да каже, че е наред и почти беше спечелила „Плени знамето“ - една тъпа правописна грешка! - но нямаше време.
- Трябва да тръгваме - каза Мери. - Толкова се радвам, че си тук и че те открих.
Тя протегна ръце и Джеси забеляза сълзи в очите й. Отстъпи и избягна прегръдката. Озърна се през рамо и видя, че вратите на асансьора се отварят и Грубиянина влиза вътре.
- Не сега. Съжалявам, но трябва...
- Джеси, чакай - не!
Джеси избута майка си и хукна.
Успя да влезе в претъпкания асансьор тъкмо когато вратите се затваряха.
91
- Къде е? - настоя Кийф.
Танк лежеше на една страна и гледаше шарката на дървото по пода. Да те прострелят два пъти, и то за един ден, мислеше си той. Късметът ми трябва да се подобри, няма накъде по-лошо.
- В колата ли беше? - продължи Кийф. - Господин Мейсън не вижда друга причина ти и жената на Грант да направите нещо толкова колосално глупаво като кражба на правителствено имущество посред нощ. Той смята, че откраднатите от Старк файлове са били в ключа на колата. Каза, че трябва да са на флаш памет или на нещо подобно. Къде е тя между другото?
- Не знам. Няма я. Тръгна преди час.
- После ще се върнем на този въпрос. Сега ми трябва ключът или на каквото там устройство е съхранил информацията Старк.
- Как ме откри? - попита Танк.
- С едно съвсем ново изобретение, наречено „ЛоДжак“. Всяка кола над двайсет бона има такъв чип. От десет години насам.
- Наскоро не съм се оглеждал за нови коли.
Кийф затвори вратата и я заключи. Коленичи, претърси Танк, взе му портфейла и изтърси всичките му кредитни карти на пода. Не откри нищо, изправи се и обиколи стаята внимателно. Спря се на кухненската маса и прочете статията.
- Добра работа - каза той. - Джо Грант щеше да е на седмо- то небе и най-накрая да получи повишението във Вашингтон, което искаше. А може би не. Той беше твърде добър в работата си, за да го залостят зад някакво бюро.
Кийф разгледа таблета, на който Танк беше презаписал всички файлове на Старк.