- Сега ще живееш вечно - каза Катарина. Тя беше не толкова красива, колкото с приятна външност, макар и с широка челюст и още по-широки рамене. Гъстата й платинено-руса коса беше подстригана късо над ушите, а сините й очи надничаха иззад очила без рамки.
Йън протегна ръка.
- Измъчвай ме.
Катарина изтегли кръв за анализ. Той знаеше стойностите на лошия и на добрия си холестерол, на мазнините и какви са показателите на черния му дроб. Наскоро си беше направил екзомно секвениране, което беше изследване на част от ДНК веригата, отговаряща за подреждането на гените. Резултатите показаха наличие на маркери за болест на Паркинсон и диабет, което означаваше, че за него те са по-рискови, отколкото при другите хора. Вероятността да заболее от рак беше по-малка, а тази от сърдечен удар дори още по-малка. Резултатите от днешните изследвания щяха да му бъдат изпратени по мейла след час.
- А сега и вълшебната отвара - каза тя, като затваряше стъкленицата с кръв.
- Не е вълшебна. Чиста наука. Поддържа клетките млади. За стареенето са отговорни теломерите. Това са окончанията на хромозомите, като крайчетата на връзките за обувки. Моята „вълшебна отвара“ не им позволява да се скъсяват, така могат да се синтезират копия и живееш вечно.
- Глупости! - отсече Катарина. Като лекар тя беше наясно с тези неща.
Йън се изсмя. Един ден Катарина щеше да се превърне в осемдесетгодишна северноевропейска вещица, циците й щяха да виснат до скованите колене, а тогава той щеше все още да изкачва върхове, да лети със своя P-51D и да се готви за следващите осемдесет години.
Катарина придърпа Стойката на системата по-близо, натри кожата на ръката му със спирт, ловко пъхна иглата във вената и я прилепи с лейкопласт, за да не се размести.
- Никакво мърдане - нареди тя. - Ще се върна след тридесет минути.
- На вашите заповеди - излая Йън, като имитираше немски акцент.
Той погледна бистрия разтвор, който се вливаше капка по капка в тялото му. „Вълшебната отвара“ беше вещество, наречено фосфатидилхолин. То беше една от най-разпространените молекули на човешките клетки, по-точно на клетъчните мембрани. Тялото регенерираше всичките си клетки за една година. Йън обаче искаше всяка една от неговите да е здрава и силна като на млад мъж. Номерът се криеше във вливането на един литър фосфатидилхолин два пъти седмично. Към това той добавяше дневната си доза от деветдесет различни добавки, четири литра алкална вода и се хранеше по средиземноморска диета с много рибни мазнини, ядки и плодове.
Мислите му се върнаха към Гордън Мей и неговото публично обвинение, че Йън има пръст в смъртта на Джон Мериуедър. Според всички данни самолетът на Мериуедър беше паднал при лоши метеорологични условия над Оуенс Вели край Лонг Пайн, Калифорния, а онзи район беше известен с непредвидимите ветрове и турбуленцията. Не бяха открити никакви доказателства за саботаж на машината или друга намеса. Йън прехвърли участието си в случая от началото до края. Нямаше за какво да се притеснява. Всичко беше оправено. „По конец“, както казваше Бригс.
Йън се бореше с тревогите, като насочваше вниманието си към бизнеса. Работата беше универсален лек.
- Предстоящи задачи - каза той и пред очите му като по чудо се появи списък, но без да пречи на видимостта или на зрението.
1. „Титан“. 2. „Блъфдейл“. 3. „Кларус“.
В дясното си око Йън имаше прототип на увеличителна контактна леща, интегрирана с наскоро изобретени оптоелек- тронни компоненти, включително светодиоди, микролазери и най-малката антена, създавана някога.
Той се концентрира върху „Титан“. Шрифтът на надписа потъмня и се увеличи. Йън мигна веднъж и файлът се отвори. Творението на Джон Мериуедър се изобрази в ясна триизмерна форма. Това беше суперкомпютърът „Титан“.
Йън и екипът му бяха направили машината колкото се можеше по-компактна, но въпреки това тя все още беше колкото хладилник. Проблемът обаче не беше в размера, а в загряването. След час работа температурата в компютъра надхвърляше 93°С, което създаваше истински хаос сред чувствителните вериги. За да разреши проблема, Йън беше написал софтуерен пач, за да препрограмира охлаждащата система. Първият тест на суперкомпютъра „Титан“ при максимално работно натоварване беше предвиден за десет часа на следващата сутрин. По това време утре вече щеше да знае дали охлаждането работи.
Йън забеляза, че беше започнал да си чопли ноктите, и спря веднага. Бива ли, все едно беше отново на тринадесет години. Е, не съвсем. Тлъстините ги нямаше, както и кривата захапка и очилата като дъна на бутилки от кола. А и имаше някой и друг долар повече в портфейла си.