Той мигна два пъти и затвори файла.
Банката с вълшебната му отвара се беше вляла наполовина. Йън си представи как веществото прочиства клетките му и прави теломерите му като нови. Смяташе, че след петдесет години ще изглежда горе-долу като сега, с изключение на някой сив косъм тук-там. В крайна сметка не искаше да е като чудовище.
Той отвори очи и се загледа във фигурата си в огледалото. Видя човек с гъста черна коса, сресана назад. Едното му око беше кафяво, а другото малко по-светло, лешниково на цвят. Етническа принадлежност? Космополитна. Баща му беше британец, оксфордски възпитаник, минал и през Нюкасъл, висок, с квадратна челюст, синеок, с гарвановочерна коса и кожа, бледа като на еднодневен труп. Майка му беше платиненоруса красавица от Киев, а монголската й кръв си личеше в скосените очи и острите скули. Йън не беше сигурен кои гени беше наследил. Кожата му беше с цвят на мед, а носът му беше орлов като на римски император. Другите му черти отдавна бяха или заменени, или подобрени и затова не можеха да помогнат особено.
Йън отдавна се беше отказал от идеята за гражданството. Беше роден в Лондон, но прекара детството си из цяла Европа, докато баща му се изкачваше стъпка по стъпка в безкрайната йерархия на британското външно министерство. Това беше обиколка из второстепенните затънтени посолства, като най- значимите от тях бяха в София, Талин и Лайпциг. Въпреки това до петнадесетата си година Йън се смяташе за най-гордия поданик на кралицата, лоялен като самия Джон Бул, митичния персонаж, изобразяващ всичко английско.
Всичко се промени само за миг.
Беше една прогизнала от дъжда понеделнишка сутрин в Брюж, с нищо по-различна от отвратителните януарски дни преди нея. Семейната закуска се състоеше от яйца, боб и наденички - най-близкия вариант на традиционната английска закуска, който украинската му майка можеше да предложи. Сцената беше като жива пред очите му дори повече от двайсет и пет години по-късно. Докато ядяха, се закачаха за футболните мачове от неделята, а после всеки тръгваше по задачите си. Питър Принс излизаше първи, както го изискваше работата му. Бащата и синът се надигаха от масата, за тях това беше всекидневен ритуал. Стискаха си ръцете и се целуваха по бузата. Баща му беше облечен както обикновено - тъмносин костюм на тънко райе и кафяво-червена копринена вратовръзка. Косата му беше разделена на ясно очертан път. Държеше чантата с лявата ръка.
- Чао, сине.
Последен поглед през рамо и затварянето на вратата. И после баща му изчезна. Никой на света нито чу повече за него, нито го видя. Не беше мъртъв, не беше в затвора, не беше и отвлечен. Просто изчезна и нито една от хилядите причини не можеше да го обясни. Питър Сейнт Джон Принс сякаш се беше разтворил във въздуха.
Така започна втората част от живота на Йън. Живот в неизвестното. Той виждаше всичко това всеки път, когато се погледнеше в очите в огледалото. Никога не престана да търси баща си, а сега, ако охладителната система сработеше, щеше да разполага и с инструмента, който да му помогне да го намери. „Титан“.
Йън се отърси от мислите си и се върна в настоящето. Концентрира се върху втората задача. „Блъфдейл“. Той мигна и файлът се отвори. Йън изтегли последните снимки на огромното съоръжение. Наричаха го „Център за данни Юта“ и беше собственост на Агенцията по национална сигурност (АНС), най-тайната разузнавателна организация на Съединените щати.
Центърът се ширеше на почти сто хектара над река Джордън в най-северната част на щата. Беше създаден с една-единствена цел - да събира комбинирания трафик от всичко, което минаваше по интернет: лични имейли, разговори по мобилни телефони, търсения по ключови думи, всичко. Веднъж събрано, то трябваше да бъде анализирано. За тази гигантска задача АНС беше избрала най-мощния суперкомпютър в света.
След два дни Йън трябваше да лети до Източното крайбрежие, за да се види с най-важния клиент на „Титан“. Срещата беше във Форт Мийд, щата Мериленд, а клиентът беше Агенцията по национална сигурност. Правителството на САЩ нямаше да е доволно да научи, че е закупило суперкомпютър със склонност да се стапя, когато работи с пълно натоварване.
Йън затвори файла. Банката с вълшебната отвара беше вече празна. Той извади иглата от ръката си и се изправи, като не забрави да сложи парченце лепенка на раничката.
Отново се взря в отражението си в огледалото. Кой в крайна сметка беше той?