- Тук ли ще висиш? - попита Кери.
- Не мога да спра да си мисля - започна Мери - какво би станало, ако просто бях вдигнала телефона.
- Не си виновна, че си пропуснала обаждането на Джо. Такива неща се случват.
- Не бях до него, когато имаше нужда от мен. Знаех си, че е грешка да оставя Джеси да си играе с телефона ми. Знаех си.
Кери прегърна Мери през раменете.
- Не можеш да върнеш нещата, скъпа. Станалото - станало. А и няма как да знаеш дали въобще си можела да му помогнеш.
- Той ми се обади в четири часа и три минути. Не бях чула съобщението му, докато Дон Бенет не звънна два часа по- късно. Дяволски съм сигурна, че бих могла да направя нещо.
- Ти ми каза, че той не ти е съобщил къде е или какво му трябва. На кого щеше да се обадиш, ако беше чула съобщението по-рано?
Мери се изправи.
- Не знам... На някого, на когото и да е. Това са два часа, Кери. Защо не го прослушах по-рано?
- Защото ти е излязло от главата. Защото е нямало как да знаеш за какво ти звъни Джо. Защото си човешко същество като всички нас.
- А след това съм изтрила съобщението. Не знам как, но съм го направила.
- Откъде знаеш, че ти си го направила? Тия джаджи постоянно се прецакват. Айпадът на Марк понякога просто се изключва. Той постоянно вика, че все губел тази или онази информация.
- Джаджите не губят избирателно последното съобщение, което ти е пратил съпругът ти.
Кери я изгледа изпитателно.
- Какво искаш да кажеш?
Мери отпусна ръце и направи няколко крачки из стаята, вбесена, че не може да си спомни какво е направила.
- Знам само, че съобщението беше там, а в следващия момент го нямаше.
- Значи някой друг го е изтрил?
- Когато отидох в болницата, си оставих телефона в колата. Предполагам, че някой е влязъл в колата след мен, изтрил е съобщението и отново я е заключил. Но дори и така да е, пак щеше да се запази като час и номер в списъка със съобщенията.
Мери знаеше как се мисли логично. Елиминирай невъзможното и това, което остане, е истината, колкото и невероятна да ти изглежда.
- Права си. Трябва да е било от телефона. Няма какво друго да е. Нещо просто се е случило.
- Занеси го в службата на Джо. Дай го на онзи, как му беше името... Дейв.
- Дон Бенет. Шефът на Джо.
- Нека той да го погледне.
- Не го харесвам. Снощи той на практика се опита да изтръгне телефона от ръцете ми. Плаши ме.
- Тия от ФБР ме плашат и мен, мила, но им вярвам.
- Познавам ги по-добре от теб.
Мери се постара да си спомни думите на Джо. Затвори очи и се опита да си представи, но те й се изплъзваха.
- Просто не мога да си спомня всичко, което ми каза.
- Не се мъчи. Ще се сетиш.
Кери кимна към вратата.
- Как са момичетата?
- Джеси се е заключила в стаята си. Грейси се събуди и плака, докато не заспа отново. В шок са.
- Джеси знае ли за съобщението?
- Не - каза Мери насила и чак се изненада от себе си. - Няма да й кажа. Тя не е виновна, че аз пропуснах обаждането. Тя просто правеше това, което винаги прави.
- Наистина много разбира от тия техники - съгласи се Кери. - От програмиране и създаване на приложения.
- Преподавателят й от летните курсове ми каза, че някои хора просто проумяват нещата и Джеси е един от тях. Каза, че тя има дарба.
- Марк беше същият. За него се оказа добре, макар че все още е чудак.
Кери стана и се приближи до Мери.
- Какво ще правиш, мила?
- Не съм сигурна. Не мога да си представя, че пак ще се местим. Училищата са добри, а Грейс харесва новия си лекар. А и къде да отидем?
- Помислих, че може би ще искаш да си по-близо до вашите.
- Всички вече ги няма. Имам брат, който плава на самолетоносач някъде из Тихия океан, а Джо има две сестри в Бостън. Нямам други роднини. Нямам и къде да отида.
- Тексас се отнесе добре към нас. Защо да не е така и с теб?
- Трябва ли да стана републиканец?