- А, Йън, добре дошъл - посрещна го Дев Пател, главният програмист на проекта „Титан“, като се забърза срещу него. - Искаш ли да ти донесем пуловер?
- Добре съм - отвърна Йън. - Всичко свързано ли е?
- Всичко е според твоите инструкции.
Пател сложи ръка върху „Титан“. Той беше нисък и закръглен човек, родом от Мадрас. За да стигне до УАН беше минал през Индийския технологичен институт, през Калифорнийския технологичен институт и през Националната лаборатория „Оук Ридж“.
- За днешния тест сме свързали двеста машини. Разпрострели сме се общо на триста и седемдесет квадратни метра.
- Двеста? Толкова стигат ли?
- О, Боже, стигат.
Пател подръпна посивяващия кичур коса, който падаше на челото му и го караше да прилича на застаряващ ученик.
- Стигат, че и остават.
Йън го потупа по гърба. Ударът на Джон Мериуедър беше да съчетае графичните процесори с централните процесори и да създаде хибрид, който беше по-ефективен енергийно от всичко преди това и увеличаваше изчислителната мощност хиляди пъти. „Титан“ използваше двадесет и пет хиляди 16-ядрени процесора „АМД Оптерон“ и двадесет и пет хиляди графични процесора „Нвидиа Тесла“.
- Колко памет имаме?
- Седемстотин и десет терабайта - отвърна Пател. - И още четиридесет петабайта място за съхранение на твърдия диск.
Седемстотин и десет терабайта беше еквивалентът на знаците в текста на купчина книги от Земята до Луната.
- Какво ни дава това?
- Теоретично максималното натоварване ще доближи десет ексафлопа - около двайсет хиляди трилиона изчисления в секунда.
- Това означава, че сме най-добрите, нали?
- Никой друг не е дори близо зад нас.
- Подгответе пиар информация - каза Йън през рамо. - Искам това да се качи в интернет минута след като приключим теста.
Той сложи ръка на рамото на Пател и го отведе в един по- отдалечен ъгъл.
- Готов ли е?
- Аз ще спазя моята част от уговорката, ако и ти спазиш твоята.
Частта на Йън беше да се погрижи системата на охлаждането да работи според обещанията. А частта на Пател беше да натовари „Титан“ до предела и да изцеди двадесет хиляди трилиона изчисления в секунда. Отново беше време да вкарат стрелките на приборите в червената зона.
- Добре, тогава. Нека стартираме това бебче.
Инженерите се върнаха по работните си места зад стъклената стена и си сложиха шумоизолиращи слушалки. Жуженето, което Йън беше забелязал, когато влезе в лабораторията, се засили. От машините се чу метално щракане, което се учести, шумът се усилваше с всяка секунда, сякаш някой разбъркваше стотици метални плочки за домино.
- Откъде бихте искали да наблюдавате демонстрацията? Може би от друго място?
- От „Еверест“?
Йън се бореше с желанието да запуши уши с длани.
- Става - извика Пател.
Двамата минаха по коридора до една по-малка и по-тиха стая. Тя беше празна, а едната й стена беше от тъмно прозрачно стъкло. Това беше „Еверест“ - „експериментална визуализационна среда за наука и технологии“. В действителност представляваше тридесет и седем мегапикселова стереоскопична стена, изградена от осемнадесет отделни дисплея.
Максималните способности на „Титан“ щяха да бъдат тествани с три авангардни кода. S3D моделираше молекулярната физика на вътрешното горене в опит да се намалят вредните емисии газове от изкопаемите горива. WL-LSMS симулираше взаимодействията между електроните и атомите в магнитните материали, а CAM-SE симулираше специфични сценарии за промени в климатичните условия и за един ден компютърно време можеше да даде стойности за метеорологичните условия за пет години напред.
- Пускаме CAM-SE - каза Пател. - Между другото можем да открием дали Земята ще я има след петдесет години.
- Бихме могли.
Честно казано, Йън се вълнуваше повече дали след петдесет минути „Титан“ ще бъде годен за работа, или ще представлява купчина пламтящ силиций. Той скръсти ръце и се обърна към стената от черно стъкло. По дължината й преминаваха шест близо разположени линии - червена, жълта, оранжева, зелена, синя и виолетова.
Светлината в стаята помръкна.
В горния ляв ъгъл започна да мига надпис „Фаза едно стартирана“. „Титан“ беше започнал да работи.