Беше един часът и няколко минути по обед, а Бенет беше пиян. Беше изчакал Мери Грант да потегли от паркинга, върна се в ресторанта, поръча си бърбън „Джак Даниелс“ с лед и го обърна наведнъж. После повтори. Алкохолът не успяваше да замъгли съзнанието му. Той си задаваше същите въпроси като Мери Грант, макар и по не толкова рязък начин. Разполагаше с информация, която тя нямаше, и имаше отговори на въпросите й. На някои... не на всички, но на достатъчно да притеснят дисциплинираната му и спазващата чинопочитание натура.
Бенет вдигна поглед към небето. Беше побеляло от жега, ослепителното петно на слънцето се мержелееше пред очите му. Отново си повтори въпросите, които знаеше, че господарят му ще зададе, и изрецитира отговорите. Бенет се смяташе за тънък познавач на характери и можеше да различи боец, когато го види. Както и костелив орех. Мери Грант беше човек, който би направил нещо само защото си й казал, че няма да успее, и не би се отказала, дори и да си навреди. Това не беше отговорът, който искаше да даде, но беше истината.
В слушалката прозвуча третият сигнал.
Бенет си напомни, че той също е боец. Костелив орех. Беше се измъквал от ситуации, в които братята му по оръжие се проваляха. Но въпреки това имаше правила, които трябваше да бъдат спазвани. Той вярваше в йерархията на командването и че трябва да се подчиняваш на по-висшестоящите. Целият му живот беше изграден на това да прави каквото му казват. И беше успешен живот. Щастлив. Нямаше причина да го променя точно сега.
- Да, Дон - вдигна господарят му.
- Тя задава въпроси.
- Не успя ли да я убедиш по някакъв начин?
- Тя не вярва на официалната версия. Той й се е обадил преди инцидента. Явно е знаел, че нещо се готви.
- Какво й е казал?
- Не съм сигурен. Оставил й е съобщение, но тя го е изтрила. Помоли за нашата помощ да го възстановим. Отказах й.
- По-добре да не знаем.
- Да, сър.
- Ти държа ли си устата затворена?
- Държах я.
- Разбира се, че си - каза господарят му. - На теб може да се разчита, Дон. Оценявам го.
- Благодаря ви, сър.
- Един последен въпрос...
- Сър?
- Тя ще ни създава ли грижи?
Ето го. Въпроса, който предвиждаше, че ще бъде зададен. Би било лесно да излъже, но Дон Бенет следваше заповеди. Той вярваше в чинопочитанието.
- Тя ще продължи ли да задава въпроси? - повтори господарят му.
- Да, сър. Смятам, че няма да спре, докато не разбере истината.
Дълго време в слушалката не се чу нищо. Бенет можеше да усети безпокойството на господаря му и то бързо се предаде и на него.
-Сър?
- Това е всичко, Дон. Почини си до края на деня. Виж си семейството. Смятай, че това е заповед.
Бенет затвори.
Имаше истина и чест. Никога не беше виждал двете да се сблъскват.
15
Проработи.
Йън стоеше в средата на кабинета си и чувстваше как потта засъхва по челото му. Нервите му бяха приятно отпуснати, сърцето му вече не биеше лудо. Какофоничното тракане на „Титан“ беше просто далечен спомен.
- Проработи.
Той превъртя думата из устата си, сякаш беше бонбон. Максималната вътрешна температура на „Титан“, измерена в пика на божествено подредените изчисления на машината, ко- гато всеки от петдесетте хиляди централни и графични процесори беше притиснат до ръба на възможностите си в напън да се реши едно от най-сложните уравнения в света и в отговор генерираше своя „киберпот“ под формата на излъчена топлина, беше точно 96,6°С, с цели десет градуса по-ниска от измерената преди това.
Йън отиде до бюрото си и седна на стола. Стоеше кротко, осъзнал значимостта на момента.
Проработи.
Дума, която даваше ключа към бъдещето... а можеше да отключи и миналото.
От говорителя се разнесе гласът на секретарката му.
- Господин Бригс иска да ви види. Имате обаждания от г-н Роурк от Ню Йорк и от г-н Тагарт от Холивуд. След петнадесет минути лрябва да излезете, за да стигнете навреме за срещата си в центъра.
- Ще върна обажданията, докато пътувам. Кажи на Бригс да ме почака пет минути.
Бригс можеше да почака. Преди това Йън искаше да сподели новината за триумфа си. Той се завъртя бавно със стола и се загледа в чантата в ъгъла на кабинета.