Беше черна, износена и стара, кожата се беше надраскала и напукала, но все още беше здрава. Чанта, направена да издържи векове, но такава беше и самата Британска империя. Затваряше се със закопчалка и кожен ремък. Над закопчалката в кожата беше изрисувано златно листо с релефни инициали ПСП. Бяха открили чантата в гаража до колата на баща му.
Той си помисли, че може би точно това беше шансът му след всичките години, след безкрайните проучвания, безплодните опити, след като беше проследил една по една всички недотам законни пътечки и винаги беше стигал до задънена улица.
Йън повдигна очи, сякаш беше видял нечия сянка. До чантата стоеше мъж - висок и с изправен гръб, облечен в син костюм на тънко светло райе, кафяво-червената вратовръзка завързана с перфектната вдлъбнатина под възела, а черните му обувки с връзки бяха излъскани до блясък.
- Лоб от Лондон. Само най-доброто, нали така, сине?
Черната коса на Питър Принс беше къса, разделена на перфектен път наляво и лъщеше от брилянтин. Той беше джентълмен за пример. Мъж с власт. Не беше човек, който една сутрин излиза от дома си и изчезва безследно. Не беше човек, който си оставя чантата до колата.
- Проработи - каза гордо Йън на баща си. - Аз го оправих.
Питър Принс сведе поглед. Очите му се присвиха, докато оглеждаше стаята.
Йън вдигна ръка за поздрав и лека усмивка заигра по лицето му.
- Татко... тук съм...
- Пет минути, друг път!
Йън се извъртя към вратата, а Питър Бригс нахлу в кабинета му.
- Цял ден ли ще ме караш да чакам? - озъби се той. - Или си мислиш, че съм се отбил просто да си побъбрим? И аз знам как се ползва телефон. Не всички сме идиоти, които не знаят какво означава „Еверест“. Исусе!
- Какво има? - попита Йън.
- Спешно е.
Бригс седна в стола за гости и щракна с пръсти.
- Слушаш ли ме? Това нещо изисква вниманието ти. „Семафор“.
Йън се обърна през рамо. Баща му беше изчезнал, само черната чанта си стоеше в ъгъла.
- Какво за него? Нали каза, че всичко е уредено. По конец.
- Съпругата. Тя задава въпроси.
- Моля? „Съпругата“? Какво имаш предвид?
- Жената на агента. Госпожа Джоузеф Грант. Доста е настоятелна.
Споменаването на съпругата на мъртвия агент подейства на Йън като студен душ.
- Как така? - попита той, като насочи вниманието си изцяло към Бригс.
- Тя не вярва, че съпругът й би могъл да бъде убит от информатор. Твърди, че в историята на ФБР има несъответствия. Иска да знае какво е станало.
Бригс гребна шепа бадеми от купата на бюрото и започна да ги мята в устата си един по един.
- Знаеш какъв тип хора са това. Врат си носа навсякъде. Не знаят кога да спрат и да оставят нещата както са.
- Има ли нещо във версията на ФБР?
- Несъответствия ли? -уточни Бригс и сви рамене. - Не знам. А и няма значение. Заради обаждането е. Той трябва да й е казал нещо.
- Не си спомням нещо подобно.
Йън беше прослушал съобщението на Джоузеф Грант няколко пъти и беше сигурен, че не е забелязал нещо за „Семафор“ или за УАН.
- Както и да е, аз го изтрих от телефона й. Там няма улики.
- Тя е жена. На нея не й трябват улики или доказателства. Тя има интуиция.
- А другото... освен съпругата?
- Уредено е.
Йън извърна поглед. Започваше да му писва от този израз и да го презира.
- Не можем да си позволим никакви проблеми. Нищо, което би застрашило делата ни.
- Разбирам - каза Питър Бригс.
- Знам, че разбираш - съгласи се Йън. - Значи е само съпругата?
Бригс кимна.
- Как се казва?
- Мери Грант.
- Какво е цялото й име?
- Мери Маргарет Олмстед Грант.
Йън си записа името в бележника.
- Давай тогава. Само че внимателно. Без грубости. Първо ниво и стига толкова. Не искаме да разлайваме кучетата.
Йън се изправи в знак, че срещата е приключила.
- Тя така или иначе не може да открие нищо. „Уредено е“, нали? - натърти той, като изгледа Питър Бригс тежко.
- По конец.
Йън се загледа в името в бележника.
Мери Маргарет Олмстед Грант.
Той знаеше какво е да загубиш обичан човек при мистериозни обстоятелства. Знаеше каква е силата на въпросите без отговор. Знаеше, че любопитството се превръща в мания. Освен това знаеше, че не бива да подценява никого, дори и една обикновена домакиня.