- Тук няма съобщение - каза Джеси.
- Реших, че съм го изтрила, без да искам.
- А след това си изтрила и папката с изтритите съобщения? Е, това щеше да е наистина куцо.
- Не съм го направила. Можеш да провериш.
- Старите съобщение са си все още там. Мога да чета.
- Прослушах го веднъж у дома, а след това още веднъж, когато отидох в болницата да видя баща ти. Казах на г-н Бенет, че съм го получила и...
- Защо?
Джеси се поизправи, отметна косата от лицето си и прибра кичурите зад ушите си. Погледна майка си в очите за пръв път, откакто тя беше влязла в стаята. На Мери й се стори, че невинният й поглед излъчва ужас.
- Помислих си, че ще му е интересно да разбере какво е казал баща ти.
- Какво е казал татко?
- Няма значение. Беше нещо за неговата работа - въздъхна Мери. - И когато се върнах в колата и проверих телефона, съобщението вече го нямаше.
- Защо тогава толкова си се разбързала да го възстановяваш?
Мери се поколеба, а ченето й направо увисна. Как Джеси беше успяла да поеме контрола върху разговора?
- Баща ти каза, че може би е в беда. Каза, че обича всички ни много.
- Бил е в беда? Каква?
- Не знам.
- Какво е казал?
- Не си спомням съвсем точно. Бях много разстроена, ко- гато го чух.
Мери посочи телефона си, като нямаше търпение да се измъкне от тези опасни води.
- Смяташ ли, че можеш...
- Значи ти се е обадил, докато аз разкодирах телефона ти?
Мери кимна.
- И това е било преди...
Джеси се спря. Очите й пробягаха разсеяно по стаята, докато си подреждаше картинката.
- Искаш да кажеш, че аз съм виновна?
- Не, мила, разбира се, че не. Просто те моля да ми помогнеш и да видим дали няма начин да възстановим съобщението.
Джеси й хвърли телефона, изправи се и мина край нея, като леко я закачи.
- Опитваш се да ми кажеш, че ако не бях разкодирала телефона ти, си щяла да получиш съобщението и може би сме щели да можем да направим нещо, за да помогнем на татко.
Мери се изправи.
- Разбира се, че не. Ти нямаш нищо общо.
- Наистина? А защо тогава ми казваш?
- Защото от ФБР не искат да ми помогнат. Защото не знам кого другиго да попитам.
- Той е мъртъв. Какво значение има? Тате е мъртъв.
Джеси се хвърли обратно на леглото.
- Защо ми каза за съобщението?
Мери седна и сложи ръка на рамото й.
- Джес, моля те.
Джеси отблъсна ръката й.
- Вината не е моя. Махай се.
- Джеси.
- Чу ли ме? Излез от стаята.
Джеси зарови глава във възглавниците и гърдите й се разтресоха от ридания.
Мери тръгна към вратата. Грейс стоеше до нея и надничаше с разширени очи.
Мери се върна до леглото и коленичи до Джеси.
- Вината не е твоя - прошепна тя. - Никога не си го и помисляй.
От възглавницата се дочу плач, който можеше да разбие сърцето на една майка.
- Защо ми каза, мамо? Защо?
19
Мъжът на име Джолана караше по „Пикфеър Драйв“. Беше късно следобед и кварталът беше пълен с деца на велосипеди и с майки с колички по тротоарите. Никой не обърна внимание на буса по поддръжката на най-големия мобилен оператор и интернет доставчик в страната.
Джолана паркира на ъгъла на „Пикфеър“ и „Локърби“, от другата страна на улицата, срещу дома на обекта.
- Стигнахме - каза той.
Откъм работното отделение не се чу никакъв отговор. Той погледна през рамо към Къртицата, който се беше настанил в отсека за наблюдение и не откъсваше очи от монитора.
Джолана се измъкна от седалката и отиде до плъзгащата се врата. Беше едър и силен, а гръдните му мускули опъваха униформата на техник. Спря се и почука на вратата, преди да я отвори.
- Давай да свършваме. По улицата има твърде много хора, а това не ми е по вкуса.
- Обектът е в къщата, но в момента не използва телефона си. Същото се отнася и за момичетата.
Къртицата не отлепяше поглед от монитора. Той беше дребен, жилав и блед. Ако униформата на Джолана беше твърде тясна, неговата беше прекалено широка. Всеки сантиметър от тънките му дълги ръце беше покрит с татуировки на змии, ками и черепи.