Джолана се наведе навътре в буса, за да види монитора. Екранът беше изпълнен с десетина деветцифрени номера. Това беше „Кингфишър“, протокол за безжично прехващане, който работеше, като излъчваше сигнали, които имитираха тези на най-близката клетка, и така обираше всички обаждания от мобилни телефони.
- Какви са тези момичета? - попита Джолана.
- Тя има две дъщери. Те също имат телефони.
Джолана излезе от буса, без да пита откъде Къртицата знае за момичетата.
- Просто се концентрирай върху жената. Господин Бригс каза Ниво 2. Не се увличай.
Къртицата отмести поглед към Джолана.
- Ти заповеди ли ми даваш?
Джолана беше израсъл в Кабрини-Грийн в Ниър Норт Сайт в Чикаго. По онова време кварталът беше известен като „Малкия ад“. Беше служил в армията, а след това беше минал и през трудностите на щатския затвор във Флорида. Беше виждал доста корави типове, но нито един от тях нямаше очи като на Къртицата. Бяха черни като еднодневна съсирена кръв и потънали дълбоко в орбитите.
- Направи каквото трябва и да мърдаме оттук.
Къртицата стана от седалката и взе работнатата си чанта на излизане от буса. Разпределителната кутия беше на няколко метра от ъгъла и представляваше бежова колонка, малко по- ниска от метър. Той отиде до нея и махна пластмасовия капак. Захапа фенерче и огледа терминалите и връзките, като четеше ръчно изписаните адреси до всеки от тях. В ръцете си държеше обикновени инструменти. Едно време беше истинска звезда сред студентите в Медийната лаборатория за компютърни науки на Масачузетския технологичен институт. Любимият помощник на основателя й Николас Негропонте. Сега обаче беше жичкаджията.
Къртицата се спря на „10602/Грант“ и откачи фиброоптичния кабел, който доставяше стационарния телефон, интернета и кабелната телевизия в дома. Със свободната си ръка извади от чантата парче троен у-кабел и свърза единичния му край с терминала. Прикрепи фиброоптичния кабел към едното от разклоненията, а към другото закачи малка черна кутийка. Провери дали връзките са стегнати и сложи капака на място.
- Давай - подкани го Джолана, който му пазеше гърба и се озърташе за нежелано внимание. - Никой не те гледа.
Къртицата избра един близък дебел дъб, от който се откриваше чиста видимост към къщата на обекта и прикрепи към кората му микрокамера с висока резолюция. Тя беше колкото копче за риза и щеше да бъде напълно незабележима, щом я маскираше с малко кафяв маджун.
Камерата и черната кутийка бяха само първите мерки. Камерата предаваше безжично изображения на къщата с висока резолюция, като сигналът се улавяше в радиус от осем километра. Кутийката пък улавяше целия цифров трафик към и от дома на обекта и го препращаше към Питър Бригс - стационарния телефон, кабелната телевизия и интернета. Записваше какви номера бяха избирали целите, какви разговори са провели по телефона, кои уеб страници са посетили, какви статии са чели, какви шоупрограми са гледали онлайн по „Нетфликс“, „Хулу“ и „Амазон Прайм“, какви книги са поръчали - абсолютно всичко.
Това обаче можеше да даде само мъглява идея за действията, а и по-важно, за намеренията на обекта. Имейлите не можеха да бъдат разкодирани, нито пък банковите трансакции. Всичко, което изискваше парола, беше извън достъпа им. Но имаше и по-добър начин. Начинът на Къртицата.
Той се вгледа в къщата и си представи обитателите й. Един възрастен и две деца. Беше си написал домашното и ги беше проучил. Толкова лесно беше да разбере всичко за тях. Казваха се Мери, Джеси и Грейс. Можеше да стигне до предната врата за три секунди, а след още десет вече да бъде в къщата. Имаха поне един лаптоп, вероятно и таблет, както и телефон за всеки от семейството. Всяко такова устройство беше точка за достъп, вратичка, през която да проникне в живота им и да задълбае в него.
Къртицата се замисли за момичетата. Едното беше на петнадесет, другото на единадесет. Щеше да бъде много интересно да разбере нещо повече за тях. Например дали харесваха момичета или момчета, дали пиеха или взимаха наркотици, дали гледаха порно. По-голямото момиче беше смугло и високо. Малкото беше русо, с бяла кожа и фино. Харесваше му да си представя тънките й китки и нежното й лесно ранимо вратле.
- Приключи ли? - попита го Джолана. - Не ми се ще някой да почне да ме пита какви филми ще дават по специалния канал този месец.
Къртицата се качи в буса, без да отговаря. Секунда по- късно беше седнал отново на мястото си, а тъмните му, потънали в черепа очи се бяха вперили в машините, сякаш беше някакъв дроид, който се зареждаше.