Джолана знаеше за какво си мисли партньорът му. Не беше нищо хубаво.
20
Вината не е твоя.
Джеси седеше на леглото си и гледаше разсеяно през прозореца. Беше със слушалките, а музиката беше толкова силна, че изтикваше всякакви лоши мисли. Думите на майка й се въртяха отново и отново като основен мотив в тежката музика, заглушаваха баса, потискаха китарите и надвикваха всичко. Всичко освен баща й.
Татко й разбираше. Татко й знаеше за кодовете, софтуера и колко готина беше технологията. Той не смяташе за странно, че тя харесва нещата, които харесва. Той беше напълно наясно с онази нейна частица, която обичаше да потъва в интернет и която оживяваше, когато хванеше телефон. Когато се беше свързала.
А сега го нямаше. Беше мъртъв. А мъртъв значеше, че го няма завинаги. Тя се опитваше да разбере „завинаги“, но не можеше. Беше твърде плашещо.
Джеси взе своя смартфон, евтин апарат с платформа на „Андроид“, и отвори имейла, който си беше пратила. В него беше скрийншотът на лога от телефона на майка й. Смарт- фоните помнеха всичко. Някъде из тях имаше запис за всяко обаждане, за всяка посетена интернет страница, за всеки бутон, който потребителят беше натиснал. Можеш да изтриеш есеме- сите, имейлите или гласовите съобщения, но не можеше да изтриеш следите, които те оставяха. Единственият начин беше да унищожиш самия телефон, да го разбиеш на хиляди парченца. Дори и тогава обаче оставаше запис при интернет доставчика, а вероятно дори и в безжичния оператор.
Тя доближи екрана до лицето си, за да прочете вихрушката от букви, числа и наклонени черти. Знаците, показващи целия трафик към телефона, бяха достатъчно ясни - изходящи обаждания, входящи обаждания, гласови съобщения, време, продължителност. Тя забеляза обаждането на баща й в 16:03:29 часа до 16:04:05 часа (телефоните използваха двадесет и четири часовата скала). Пресметна, че гласовото съобщение е било двадесет и пет секунди, тъй като поздравленията на майка й при включването на гласовата поща траеха цяла вечност.
- Здравейте. Аз съм Мери. В момента не мога да приема обаждането ви, но ако оставите съобщение, ще се свържа с вас при първа възможност. Желая ви страхотен ден - произнесе Джеси на глас. Майка й беше толкова жизнерадостна, толкова оригинална... толкова досадна. Ей, мамо, помисли си тя, имам една новина за теб - те знаят, че си ти. Нали са избрали твоя номер. Джеси прегледа следващите редове код и видя, че няма други гласови съобщения. В 17:31 часа майка й най-после беше прослушала съобщението от баща й. В 18:30 часа го беше чула втори път. Джеси обаче не забеляза никъде в редовете на кода указание за изтриване на съобщението. Майка й поне не я лъжеше. Но пък с възрастните никога не може да си сигурен.
- Вината не е моя - смъмри Джеси майка си. - Твоя е, за- щото не си прослушала съобщението по-рано.
Тя се върна към един ред код, който беше по-различен от останалите. Представляваше пълна бъркотия от букви и символи. Нямаше никакъв смисъл. Беше сигурна, че познава почти всеки вид компютърен език, но такъв не беше виждала.
Тя пусна кода с есемес до Гарет, единственият друг гимназист от курсовете й в Тексаския университет. Не беше Грубиянина, но имаше ум в главата си. „Г. КПД е това? Намерих го в телефона на майка ми. Помощ.“
Джеси пусна смартфона на леглото, смъкна слушалките и стана. Чувстваше се различна, чувстваше се като преди. Осъзна, че докато гледаше телефона си, не беше мислила за баща си. Това обаче беше достатъчно да я накара да се разплаче отново. Хлипа около минута и спря. Беше твърде уморена, за да плаче повече.
Тя си обу дънки и си облече тениска на „Лед Цепелин“ (турнето „Стълба към небето“ от 1974 г.). Среса си косата и се огледа старателно в огледалото, за да се убеди, че няма пъпки и лицето й не е подпухнало или на петна. Дръпна тениската стегнато около гърдите. Ненавиждаше колко големи ставаха.
Излезе от стаята си и мина по коридора. Вратата на стаята на Грейс беше отворена. Тя лежеше на леглото и четеше.
- Ей - каза Джеси, като надникна вътре.
Грейс я погледна и продължи да чете.
Джеси видя, че на корицата пак имаше някаква русалка. Уф. Тя приседна на ръба на леглото.
- Хубава ли е книгата?
Нямаше идея откъде й дойде този въпрос. Тя мразеше русалки и Грейс го знаеше, но нямаше никакво понятие какво друго да каже. Тя беше голямата сестра и трябваше да утешава малката.
Грейс остави книгата.