- Мислех, че напоследък отразяваш политика - каза Канту. - Отдавна не си се отбивал.
- Върнах се към старите неща - избягна въпроса Танк. - За нищо на света не бих пропуснал този случай.
- Около този тип има нещо, дума да няма.
- Наистина ли?
Моргата не се беше променила откакто, беше идвал тук за последен път преди три години - нисък таван, флуоресцентно осветление, бели плочки по пода и стените и вездесъщата миризма на амоняк, от която ти се насълзяваха очите.
Канту изтегли едно от отделенията. Тялото на информатора беше в зелен чувал.
- От ФБР бяха тук цял ден и задаваха доста въпроси.
- Дон Бенет също ли беше?
- Кой е той?
- Ръководителят на управлението на Бюрото в Остин. Плешив, с мустак и изглежда сякаш някой му е натикал лопата в задника.
- Тук беше. Но не той ръководи нещата.
- А кой?
- Един нисък тип със сива коса. От Ню Йорк. Много сериозен и делови.
- Как се казва?
- Май Тед. Или Ед - поклати глава Канту. - Знам само, че нареждаше на доктор Донет и му казваше какво да прави с телата.
- Какво имаш предвид? По закон патологът е длъжен да направи аутопсия.
- Така седят нещата. Пращат труповете във Вашингтон, там ще ги изследват. До утре на обед зрябва да ги подготвя да зранспортиране.
- И двата?
- Типа с половината глава и пича от ФБ Р.
Танк осмисли чутото. Беше съвсем сигурен, че изпращането на телата извън щата не е стандартна процедура. Аутопсиите на жертвите на убийство се извършваха от най-близкия патолог. Беше въпрос на разходи, удобство и бързина. Разлагането на трупа започваше в секундата, щом сърцето спреше да бие, а с времето процесът се ускоряваше.
Карлос Канту посегна към ципа.
- Не си вечерял бурито с боб и сирене, нали?
- Не.
- Предупредих те.
Канту смъкна ципа, Танк надникна и бързо отмести очи, като си пое рязко въздух, за да се сдържи. Събра сили и плахо погледна отново „типа с половината глава“. От лицето беше останало едното око, долната половина на носа, устата и брадичката. Останалата част от черепа и мозъкът бяха отнесени чисто, като от удар с лопата.
В официалното съобщение на ФБР се казваше, че специален агент Джоузеф Грант е бил смъртоносно ранен при разпит на информатор, но е успял да убие въпросния информатор, преди сам да умре. Танк беше виждал много трупове. Докато се занимаваше с престъпления и убийства, беше научил много за изящното изкуство на огнестрелните рани - от калибър .22, които изглеждаха едва ли не като изгаряне от цигара, до куршумите калибър .44 Магнум, които правеха големи дупки на влизане и още по-големи при излизане. Нито един пистолет не можеше да причини такова увреждане. В детството си Танк беше ходил много пъти на лов за елени и диви прасета пекари и опитът му подсказваше, че само пушка с голям калибър е способна да пръсне череп по този начин с един изстрел.
- Мога ли да видя другия тип? Онзи от ФБР.
Канту пъхна ръце в джобовете на лабораторната си престилка.
- Казах ти как стоят нещата, Танк. Трябва да съм изчезнал оттук в девет и петнадесет.
Танк извади двайсетачка и я мушна в ръката на Канту.
- В славните стари времена щях направо да купя каса бира „Хайнекен“.
- Стигат ми и шест тъмни бири „Шайнър“.
Канту натика банкнотата в джоба на панталона си, мина надолу по редицата шкафове и издърпа отделението с тялото на Джоузеф Грант. Разкопча ципа и разгърна чувала на гърдите, като разкри смъртоносната рана. Виждаше се, че тялото е пристигнало направо от болницата - около устата още имаше лепенки, а гръдният кош и торсът бяха покрити със засъхнала кръв. Грант беше прострелян с един куршум в гърдите. Входната рана беше с диаметъра на средния пръст на Танк - кръгла черна дупка.
- Може ли да го повдигнеш?