Тя отвърна, че е наред и се справя, а и децата ще го преодолеят. Внезапно се изнерви и си пое дъх, като не знаеше как да започне.
- Ранди, знам, че ти и Джо бяхте приятели. Кога говорихте за последно?
- През юни. Точно след плейофите на Националната баскетболна асоциация.
- Как ти звучеше?
- Като Джо. Малко беше като луд, защото „Бостън Селтикс“ загубиха. Но звучеше добре.
- Приказвахте ли за работа? Нали все това ви е в устата на вас, момчетата?
- От шест месеца съм в пенсия - каза Бел. - Вече не съм в играта.
- Но Джо често се сещаше за теб.
- Той беше добро хлапе.
Той избягна въпроса на два пъти, помисли си Мери и влезе в кабинета на съпруга си. Жълтият бележник беше на бюрото, където го беше оставила. Тя се вгледа в почерка на Джо, в смешните малки знаменца по цялата страница и се зачуди как по-неусетно да насочи Ранди Бел към въпроса за пътуванията на Джо до Сан Хосе.
- Кой беше случаят, по който работихте двамата? Нали все разправяше за един, за азиатския престъпен синдикат, който пиратстваше устройството на реактивните самолети.
- Ония смотаняци хакваха главния компютър на „Боинг“, сваляха дизайна на новото крило, което компанията разработваше, и го продаваха на китайците.
- А какъв беше другият случай? - продължи тя. - Сещаш се, онзи, заради който все летяхте до Сан Хосе. Джо ми разправяше с кого се е срещал, но съм забравила.
Ранди Бел не отговори.
- Ранди... Чуваш ли ме?
- Защо питаш за това?
- Просто се опитвам да намеря връзката.
- Каква връзка?
Вече се беше разкрила и нямаше как да хитрува. Мери изостави всякакви преструвки. Не беше никакъв следовател, а просто съпруга, която искаше да знае истинските обстоятелства около убийството на мъжа си.
- Пътуванията са шестнадесет. Джо твърде често е ходил до Сан Хосе, без да ми каже. Двамата сте били партньори поне през осем от тях. Продължил е да лети дотам дори и след като се преместихме. Предполагам, че точно заради това дойдохме в Остин, за да може Джо да продължи работа по случая, само че оттук. Предполагам, че затова са го убили.
- Мери, не мога да говоря.
- Има нещо гнило в обясненията за смъртта на Джо. Не са верни.
- Ти чу ли ме? Не мога да обсъждам това.
- Стига, Ранди. Говорим за Джо. Ти му беше като по-голям брат. Допускаш ли, че той би влязъл в кола с въоръжен информатор? Смяташ ли, че ще го направи?
- Мери, моля те...
- Изкарват, че е по негова вина, но не е така. Джо знаеше, че е в беда. Беше изплашен. Един уплашен човек няма да се качи в един автомобил с някого, за когото смята, че би могъл да го нарани.
- Мери, спри се. Откъде знаеш, че е бил изплашен?
- Той ми се обади преди, да го убият. Не говорих с него, но ми беше оставил съобщение. Знаеше, че нещо се е объркало. Каза ми да намеря някой на име Сид. Знаеш ли кой е той?
- Не. Не бих могъл да кажа, че знам.
- Ами съдия Анджело Карузо? От Върховния съд на окръг Травис?
- Откъде изрови всичко това? Последния път, когато погледнах, случаят на Джо беше класифициран като поверителен.
Мери поклати глава. Беше се втренчила в бележника и повтаряше с химикала контурите на глупавите сини знаменца. Още една задънена улица. Зачуди се дали Дон Бенет не се беше добрал и до Ранди?
- Сигурен ли си, че наистина не познаваш някого на име Сид? - попита тя отново. - Джо каза, че бил един от добрите.
- Мери, моля те. Престани да задаваш такива въпроси.
Мери се загледа в сините знаменца, които Джо беше нарисувал по цялата страница. Изведнъж се сети какво означаваха те. Ама, разбира се. Беше съвсем очевидно.
- „Семафор“ - изрече тя.
- Какво каза?
- „Семафор“. Защо?
- Мери, млъкни.
- Моля? Да млъкна ли ми каза? Ранди... там ли си?
- Тук съм. Каквото и да правиш, не произнасяй тази дума отново.
- Коя дума?
- Никога не я казвай. Чуваш ли? А сега чао.
- Ранди?
Той беше прекъснал разговора. Тя го набра отново, но се включи гласова поща.
„Ранди. Какво имаш предвид никога да не произнасям тази дума? Коя дума? „Семафор“?"