- Движим се добре - отбеляза Танк. - Да се надяваме, че все още няма да са преместили тялото на съпруга ти.
- Да се надяваме - съгласи се Мери. - Благодаря ти.
- За какво?
- Че задаваш въпроси.
- Това ми е работата.
- Дори и така да е. Това означава много за мен.
- Аз съм репортер. Не ти правя някаква услуга.
- Не беше длъжен да ме закараш.
Танк я изгледа и присви очи.
- Наистина ли мислиш, че ще можеш да ги спреш и да им попречиш да изпратят тялото на съпруга ти във Вирджиния?
- Не. Но поне ще знаят, че не ги изпускаме от поглед.
- Лейди, не съм сигурен, че това е хубаво нещо.
Мери забеляза предупреждението в гласа на Потър. То й напомни за Ранди Бел и категоричното му настояване никога повече да не споменава „Семафор Хрумна й, че си вре носа там, където не бива, и че нейните проучвания може да не бъдат подминати с лека ръка. Но все пак това беше ФБР. Бюрото на Джо. Те може да й се ядосат, но нищо повече. Тя беше американски гражданин и имаше право да задава въпроси.
- Трябва да се обадя на моя авер - каза Танк. - Цялата работа може да излезе бързане нахалост и гонене на тоя, дето духа.
Ванът „Мерцедес Еърстрийм“ се движеше по магистралата на около осемстотин метра зад очукания джип и поддържаше сходна скорост. Джолана караше, а Къртицата седеше в работното отделение и поддържаше наблюдението. Не виждаха джипа, но нямаше никакъв шанс да им се изплъзне. Освен десетките снимки на Танк Потър „ПитПат“ беше открила и телефонния му номер, при това много лесно, на страницата на „Стейтсмън“ с профилите на служителите. Проверката показа, че Хенри Тедеъс Потир е клиент на „УА Н Мобайл“.
- Мой си - прошепна Къртицата и поиска следене на номера в реално време. На комуникационната конзола постоянно се подаваше информация, а една пулсираща синя точка показваше местоположението на Потър, установено по джипиеса на телефона му, върху карта на трафика и терена.
После Къртицата качи на телефона на Потър скрито приложение за наблюдение. Процесът приличаше на обновяване на операционната система на апарата, само че не изискваше съгласието на клиента. Приложението всъщност клонираше телефона, копираше всичките му имейли, списъка с обажданията му и всичко останало, запазено в четиридесет и седемте други апликации. Така телефонът на практика принадлежеше на Къртицата. Потър само го беше взел назаем.
Къртицата криеше и още едно асо в ръкава си. Беше проникнал тайно в настройките на пленения телефон и беше активирал вградения микрофон, така че сега той щеше да долови всяка изречена в колата дума. Беше превърнал микрофона в „бръмбар“.
Къртицата пусна микрофона към говорителя. Качеството не беше добро и той заключи, че Потър държи телефона в джоба си. Дори и така беше нужна съвсем лека дигитална обработка и вече съвсем ясно чуваше как „Раскал Флетс“ пеят „Бързи коли и свобода“.
- Изглежда, е тръгнал към центъра - обади се Джолана.
- Редакцията на вестника не е ли там?
- От южната страна на реката.
- По-тихо - нареди Къртицата. - Обажда се на някого.
На екрана се изписа телефонният номер, на който звънеше Танк Потър. Само секунда по-късно се появи и името на абоната. „Канту, Карлос. „Сейджбръш Роуд“ №78, Бюда, Тексас.“ На екрана излезе и снимка на Канту, а на съседния монитор се показа карта с адреса и координатите на местоположението на телефона: ул. „Сабин“ №1213, Остин, Тексас. Патологията на окръг Травис.
Къртицата натисна бутона за запис.
- Карлос, Танк се обажда.
- Какво има?
- Звъня ти за онези тела. Нали се сещаш, на федералния и на информатора.
- Какво за тях?
- Още ли са тук?
- Да. Опаковани и натоварени. Бенет и шефът му довършват документите. Остана само да вземат кръвта и пробите от течности.
- Кога ще потеглят?
- След час, може би и малко повече. Не ми изглеждат забързани.
- Добре, благодаря. Оценявам го.
Разговорът приключи.
- За какво беше това? - попита Джолана.