- Това го стресна. Потегли, сякаш го гонеха хиляди дяволи.
Танк направи обратен завой и подкара зад конвоя на ФБР.
- Какво правиш? - учуди се Мери. - Не можем да ги догоним с тази барака.
- Няма и нужда - каза Танк.
Едуард Мейсън приглади вратовръзката си и се намести в седалката за пътуването до международното летище „Бергст рьом“.
- Госпожа Джоузеф Грант, предполагам.
- Да - потвърди Дон Бенет.
- Не беше споменал, че е толкова привлекателна.
- Имали някакво значение?
- Или толкова настоятелна - добави Мейсън. Според него Бенет изглеждаше притеснен и неспокоен.
- Вие ме попитахте дали тя ще се откаже. Аз казах, че няма. Това квалифицира ли я като достатъчно настоятелна?
Едуард Мейсън долови гнева на подчинения си. Започваше да се чуди дали Бенет е напълно лоялен към цялата програма.
- Мамка му - процеди Бенет. - Джипът се качи на магистралата на около четиристотин метра зад нас.
Мейсън се извърна, за да погледне, и забеляза един син автомобил да се мярка на шест-седем коли зад тях.
- Не искам никой да знае, че сме прехвърлили тялото на Грант в Куонтико. Ако обществеността разбере, че предприемаме нещо различно от стандартните мерки по отношение на случая, хората ще искат да разберат защо. Ясен ли съм, Дон?
- Да, сър - кимна Бенет.
- Впечатли ме тогава.
Джипът се мъчеше със сто и десет километра в час по магистралата, двигателят виеше, а воланът се тресеше като в епилептичен пристъп. Дон Бенет и ванът на патолога бяха някъде далеч напред.
- Мъжът ти никога ли не е споменавал, че трябва да ходи до Дрипинг Спрингс? - запита Танк.
- Бих запомнила Дрипинг Спрингс и със сигурност нямаше да забравя „Ореховокафявото кафене“. Щяхме да се посмеем.
- А „Семафор“? Никога ли не си чувала да го споменава?
- Вече ти казах. Гледах драсканиците на съпруга ми по бележника му и думата просто се появи в главата ми.
- Като гръм от ясно небе? Бум, и... „Семафор Просто ей така?
- Да. Заради всичките сигнални знаменца. Когато разбрах какво е рисувал, думата просто се изплъзна от устата ми.
- Значи всичко, с което разполагаме, е „Семафор“, тайни пътувалия до Сан Хосе и касова бележка от „Ореховокафявото кафене“ - изброи Танк.
- Не забравяй и съдия Карузо - каза Мери. - А и факта, че ти смяташ, че Джо не е бил убит с пистолет, което означава, че информаторът не го е прострелял.
- Не смятам - поправи я Танк. - Знам го.
Той се отклони от шосе 290 и излезе на шосе 71 в източна посока. Мери погледна през прозореца и видя табела „МЕЖДУНАРОДНО ЛЕТИЩЕ ОСТИН-БЕРГСТРЬОМ 15 КМ“. Градът беше останал зад тях. От двете страни на пътя се простираше необработено поле, осеяно със складове от гофрирана ламарина, потрошени огради и занемарено земеделско оборудване. С периферното си зрение тя забеляза една бърза черна сянка.
- Внимавай! - викна тя, а един „Шевролет Тахо“ ги засече рязко.
Танк скочи на спирачките и Мери се люшна напред, но предпазният колан я задържа да не се удари в таблото.
- Гледай къде караш, задник! - изруга високо той. - Извинете ме, госпожо.
- Къде си тръгнал бе, шибаняк! - избухна и Мери. Тя погледна към разширените от изненада очи на Танк и двамата се засмяха нервно. - Извинете ме, сър.
Танк мина една лента вляво, но черното „Тахо“ направи същото, като му блокира пътя.
- Добре, смешко, схванахме картинката. А сега ми се махни от пътя.
- Изпревари го - подкани го Мери.
- Не мога, в съседната лента има кола.
Мери погледна надясно. Зад тях имаше още един високо- проходим автомобил, който поддържаше скоростта на шевролета отпред и ги блокираше.
- Намали и го заобиколи - каза тя.
Танк отпусна газта до осемдесет километра в час. Черното Тахо отпред направи същото, както и другата кола вдясно.
- Зад нас също има някой.
Мери се озърна през рамо. Трети черен високопроходим автомобил караше точно зад тях. Шофьорът беше с костюм и тъмни очила. Тя погледна надясно и забеляза, че и този шофьор беше бял мъж с черен костюм и слънчеви очила. Автомобилът също й се струваше познат. Джо караше такъв от автопарка на ФБР.
- Бенет се е обадил на хората си да ни обградят - каза тя. - Разпознах единия от болницата. Зарежи тази работа, г-н Потър. Показахме каквото искахме. Нека си вървим.