Той приседна на ръба на бюрото и кръстоса ръце пред корема си.
- Слушам те.
Танк едва побираше огромното си тяло в стола. Описа с най- големи подробности посещението си в патологията предишната нощ и уликите, които го бяха убедили твърдо, че Джоузеф Грант и информаторът са били убити не с пистолет, а с изстрел от мощна карабина. Преди да покаже снимките на Солетано, разказа и за разговора си с Мери Грант от сутринта, като започна с притесненото гласово съобщение, оставено от съпруга й (което после било мистериозно изтрито), и завърши с обаждането й на Ранди Бел, бившия партньор на Джоузеф Грант.
- Тя смята, че случаят, по който са работели съпругът й и Бел, се нарича „Семафор“.
Накрая Танк пресъздаде и стъпка по стъпка посещението си на патологията отпреди три часа и надпреварата да стигнат до летището преди ФБР, за да бъдат свидетели на транспортирането на труповете в Куонтико.
- Блъснал си кола на ФБР с джипа си? - не повярва Солетано.
Танк кимна.
- И не са те арестували?
- Ето ме тук.
- Имаш кураж, Потър, признавам. Цяло чудо е, че не си в затвора - рече главният редактор и се отблъсна от бюрото. - Дай да видя доказателството ти.
- Можеш да покажеш снимките на криминалист. Пистолет няма как да причини това. Рани с такъв размер са от пушка.
Танк отвори директорията със снимките. Тези на Танк и на информатора бяха последните направени и трябваше да излязат първи. Странно, но ги нямаше.
- Само секунда - каза той. - Отварям ги.
Солетано не изглеждаше особено впечатлен.
Танк затвори приложението за снимките и го отвори наново. Последната направена снимка винаги се виждаше в кадърче в долния ляв ъгъл на екрана. Той чукна два пъти с пръст върху нея и беше награден с качествена фотография на напращелите гърди на Джанет, една от любимите му налети блондинки от „При Педро“.
- Когато си готов - подкани го Солетано.
Танк се върна към галерията със снимките.
Нищо. Нула.
Кадрите, които беше направил в патологията, ги нямаше. Танк беше истински майстор в бързите изводи. Първо, гласовото съобщение на Джоузеф Грант е било изтрито от телефона на съпругата му. Сега беше ред на Танк. Докато стигне с колата от летището до редакцията на „Стейтсмън“, някой беше хакнал телефона му и беше изтрил снимките.
Но кой?
Никой не знаеше за снимките освен него, Мери и, разбира се, Карлос Канту. Федералните можеха да заключат, че той има снимки, тъй като беше признал, че е видял телата, но нямаха доказателство. Освен ако Мери Грант не беше казала на Мейсън. Но пък те така или иначе не разполагаха с номера му или с айпи адреса на телефона.
Или пък ги имаха?
Танк си спомни, че Мери Грант го беше питала дали е отишъл при нея, за да я притисне да се разприказва. Това му звучеше познато, и то защото беше написал същото в имейл до един приятел от вестника. А защо агентите от ФБР се изнасяха на пожар от сградата на патологията, когато едва петнадесет минути по-рано Карлос Кашу му беше казал, че не са се разбързали особено. Те отнякъде са знаели, че той идва. Подслушвали са ги, дори преди Танк и Мери да са доближили летището.
Всичко това му мина през главата за по-малко от секунда.
- Е, ще ми ги покажеш ли или не? - попита Солетано.
Танк остави телефона си.
- Всъщност... не.
- Как така „не“? Дай да ги видя!
Танк поклати глава.
- Знаеш ли какво, Ал? Имаш право. Не съм убеден, че от това ще излезе добър материал.
- Ти ебаваш ли се с мен? Вдигаш ми кръвното, притесняваш ме, а сега няма да ми покажеш нищо?
- Съжалявам, Ал. Виноват. Ще се върна, когато съм сигурен.
- Хич не си прави труда. Вече пропиля достатъчно от времето ми. А сега се разкарай.
Танк се спря в стаята за почивка на приземния етаж и си купи кутийка кола. Загубата на снимките не го беше обезкуражила, тъкмо обратното. Фактът, че от ФБР или от някоя друга заинтересована страна бяха хакнали телефона му и бяха подслушали разговорите, му подейства като допинг. Никой не унищожава доказателства, освен ако не е извършил престъпление. Танк беше на прав път.
Той погледна телефона си. Предател. За измяна наказанието беше само едно.
Танк излезе от сградата и тръгна забързано към джипа си. Приклекна и натика телефона зад задната гума, като го заклещи между грайфера и асфалта. Метна се зад волана и включи на заден ход. Чу изхрущяване, после още едно, когато гумата мина през апарата. Въпреки това не беше доволен. В днешни дни телефоните бяха корави ситни копелета. Беше изпускал своя поне десет пъти, но той пак работеше, въпреки че стъклото на екрана беше напукано, а панелите доста нащърбени.