Мери изгледа дъщерите си. Черно и бяло. Не можеше да намери думи. Колко точно да им каже? Бяха ли достатъчно възрастни да споделят тревогите й? Почувства се приклещена в ъгъла. Щеше й се Джо да е тук и да й помогне.
- Кажи ни истината - настоя Джеси. - Става дума за тате. Имаме право да знаем.
- А какво е „Семафор“? - попита Грейс.
- Грейс, млъквай - подскочи Мери.
Очите на дъщеря й плувнаха в сълзи.
- Мамо! - не издържа Джеси. - Ти млъквай!
- Не смей да ми говориш така - не й остана длъжна Мери.
- Спрете и двете! - изхлипа Грейс и застана между тях, като ги гледаше. - Не се карайте. Мразя да се карате.
Грейс я прегърна силно.
- Стига, мишленце. Всичко е наред. Не исках да кажа това. Мама е просто разстроена. Съжалявам.
Тя целуна русата главица на Грейс и забеляза как по лицето на Джеси пробяга сянка на обида. Мери пусна Грейс и махна на по-голямата си дъщеря да се доближи.
- Ела тук, фъстъче.
Джеси поклати глава и скръсти ръце.
- Моля те - каза Мери.
Джеси не помръдна от място и продължи да гледа майка си упорито. Мери седна с Грейс на масата и я държа в прегръдката си, докато не се успокои и не спря да плаче. Забеляза, че откак- то се беше върнала, дъщеря й на няколко пъти се присвиваше сякаш от болка.
- Какво има, мишле? - попита тя. - Какво става?
- Нищо - отвърна Грейс.
- Сигурна ли си?
- Не сменяй темата - прекъсна я Джеси. - Нали ти каза, че е добре. Престани да й трепериш. Тя не е някаква крехка порцеланова чаша.
- Нищо ми няма, мамо - увери я Грейс с усмивка, като бършеше сълзите си.
- Наистина ли?
- Съвсем.
Джеси сви рамене, въздъхна драматично и само дето не завъртя очи.
- Кажи ни за татко.
- Първо - започна Мери, - няма за какво да се притеснявате.
- Че кой е казал, че сме притеснени?
- Мери си приказките, госпожице! - сопна й се Мери с пламнал поглед. Джеси преглътна и сякаш се смали с два-три сантиметра. Мери си пое дъх и заговори спокойно: - След като баща ви беше убит, имах някои въпроси какво точно се е случило. Г-н Потър също имаше някои въпроси, но той и аз няма да говорим повече за това. Това е нещо, което само аз мога да разреша.
Джеси си дръпна стол и седна.
- Какво смяташ, че е станало? - попита тя кротко и без сърдене.
- Не съм сигурна. Но просто...
- Те откараха ли татко във Вирджиния?
- Да.
Мери разказа за разговора си с Едуард Мейсън, като подчерта думите му за героизма на баща им. Тя не се съмняваше, че Джо е действал като герой, точните обстоятелства около смъртта му нямаха отношение към това. Въпреки това усещаше, че не е искрена.
- Звучи ми като пълна глупост - каза Джеси.
- Без такива приказки, госпожице.
- Или какво?
Мери се приведе напред и я потупа по крака.
- Или ще ти измия устата със сапун.
- Гадост - отврати се Грейс. - Сапунът има вкус на ако.
Мери се усмихна и дори Джеси се разсмя.
- И какво ще правиш? - попита Грейс.
- Господин Мейсън ми каза, че баща ви е работил по много важен случай за безопасността на страната. Каза, че скоро ще разберем всички подробности. Баща ви ще получи похвала от президента.
- Леле! - възкликна Грейс с грейнало лице. - Това е страхотно!
Джеси обаче сви устни, сякаш беше сдъвкала лимонова кора.
- Ти вярваш ли му?
Мери погледна по-голямата си дъщеря. Косата й падаше в лицето, а очите й направо я пробиваха като лазер. Проблемът беше, че Джеси е твърде умна. Тя никога не приемаше нещо за чиста истина, докато сама не се убедеше. Беше платила висока цена за цинизма си - беше чула твърде много лекарски обещания, беше видяла твърде много лекарства, които нямаха никакъв ефект, и беше седяла край леглото на сестра си твърде много дни. Животът я беше научил да вярва на делата, а не на думите.
- Може би - отвърна най-накрая Мери. Това беше най- близко до истинските й чувства, доколкото можеше да ги разкрие пред децата.
Отговорът удовлетвори Джеси. Тя кимна и гримасата й изчезна. Беше по-безопасно да се отнасяш към света с недоверие и Мери осъзна, че за момента и тя споделя това мрачно усещане.
- Ще направя вечеря - каза тя, като стана и потри ръце. Умирам от глад.
- Панирани пилешки филенца - поръча Грейс. - С пържени картофки и горчица.