Джолана не искаше да последва братята си на улицата. Той беше добро хлапе със само две петна в досието си. В деня след завършването хвана автобуса към остров Парис в Южна Каролина, където беше учебният център на морската пехота. Участва в действията в Ирак, след три години стана сержант и му предложиха място в Школата за кандидат-офицери. Тогава обаче главоболията му вече бяха започнали и той реши, че е служил достатъчно. Идеята да се сдобие със златна лейтенант- ска нашивка му харесваше, но възможността да печели по сто хиляди долара на година му допадаше още повече, а точно това му беше обещал брат му.
Брат му го излъга. Вместо сто хиляди долара получи присъда от десет години за въоръжен грабеж. Излежа шест, но и това беше повече от достатъчно. Джолана беше приключил с кражбите. Искаше да има истинска работа в истинска компания с истинска заплата и истински бонуси. Ето че днес печелеше по деветдесет и четири хиляди долара на година със здравни осигуровки, зъболекарска помощ и десет процента вноска за пенсионен фонд. Целта му беше да продължава все така.
В бара беше малко по-светло и той виждаше лицата на хората добре. Направи една обиколка, като си държеше очите отворени за висок, чорлав мъж с поувиснали бузи и тъжен поглед. Не видя такъв, провери отново в ресторанта и се върна отново в бара. Имаше едно-единствено свободно високо столче. Под пълна бутилка бира беше пъхната десетачка. Който и да беше оставил парите, освен бирата не си беше изпил и чашката с текила.
Имаше и още нещо. На бара лежеше красива нагайка от плетена кожа.
Къде, по дяволите, беше Танк Потър?
Джолана побърза към предния вход. Джипа го нямаше.
- Стани ми от мястото.
Джолана тръшна вратата и върна стилетото на Къртицата.
- Изтърва го.
- Тръгнал си е.
Къртицата се върна в работното отделение и седна зад конзолата си.
- Бригс ще побеснее, когато разбере, че си го оставил да се измъкне.
- Казах ти, че си беше тръгнал - повтори Джолана. - Както и да е, има още един пирон за зачукване. Знаеш ли как се стига до Бюда?
52
Беше време да спечели малко пари.
Карлос Канту излезе забързано от колата си и се затича нагоре по стълбите към спалнята. Не можеше да повярва, че вече е шест часът, а той едва сега се прибираше. Бюда беше на двадесет и няколко километра южно от Остин, а тази вечер имаше ужасно задръстване заради преобърнал се камион за тор.
Карлос захвърли служебното облекло от патологията с петна от пот по него и влезе в банята, като пусна само студената вода. Бездруго по това време на годината тя не падаше под 26°С. Докато се миеше, мислеше само за едно нещо - за пари. Искаше да вземе тридесет и пет хиляди долара за часовника и нито цент по-малко.
Той излезе изпод душа, облече се с къси панталони и тениска на футболния отбор „Лонгхорнс“, отвори нощното шкафче и извади торбичката с веществените доказателства и личните вещи, в която беше и задигнатият вчера часовник „Патек Филип“. Вече беше чист и реши да си го сложи. Златото проблясваше, а секундната стрелка се движеше гладко по циферблата с украса от слонова кост. Каишката от крокодилска кожа му отиваше на китката.
Карлос върна часовника в торбичката и го прибра. Ако не струваше толкова много, щеше да се изкуши да го запази за себе си. Но с тридесет и пет хиляди долара можеше да направи много неща. Щеше да плати лечението на майка си, да помогне на сестра си с таксата за колежа, а може би дори щяха да му останат пари да си купи и нова кола.
Не обичаше да краде от мъртвите. Предпочиташе да мисли за действията си като „умишлено преместване“. Разни неща постоянно се губеха при транспортирането от местопрестъплението, болницата и моргата. Ако някак си се озоваваха в джоба му, толкова по-добре.
Канту слезе в дневната. Чаша кафе и десертчета „Сникърс“, извадени от хладилника, минаваха за вечеря. Влезе в Ибей. Търгът течеше в момента. Снимката на часовника „Патек Филип“ изпълваше екрана. До момента беше получил три предложения, но всичките бяха доста под исканата от него сума. Провери какви бяха подателите на офертите. Двама бяха търговци на часовници от Флорида, а третият беше частно лице от Си- атъл. Всичките му изглеждаха редовни. Той се намръщи. Нямаше да приеме по-малко от тридесет хиляди. Тридесет беше магическо число.