Телефонът му звънна мелодично. Беше есемес от Танк Потър, който го питаше дали може да дойде.
- Ох, не и отново - измърмори той и взе телефона, като се чудеше дали да отговори. Вече беше направил достатъчно услуги на Танк. Проблемът с репортерите беше, че те винаги искаха още и още. Сети се как Едуард Мейсън му крещеше да побърза и да натовари телата във вана, без дори да са напълно подготвени. Този човек имаше сериозен проблем с отношението си към другите. Карлос реши, че с удоволствие ще помогне на приятеля си само за да натрие носа на онова дребно лайно в костюм.
Той написа на Танк да идва, когато реши, и го предупреди да влезе през задната врата.
- Доскоро - върна му съобщението Танк.
Карлос остави телефона и отново се загледа в търга. Имаше нова оферта.
Двадесет и пет хиляди долара или нищо. Това беше окончателната му цена.
53
„Вярваш ли му? “
Мери стоеше в дрешника и гледаше окачените дрехи.
Синьо сако, тъмносини панталони и бяла риза. Тя подбираше дрехите внимателно и ги подреждаше върху леглото, как- то някога в неделя вадеше най-хубавата си рокля за ходенето на църква. В момента обаче мислите й далеч не бяха ангелски. Божията молитва, химнът „Напред, Христово войнство“ и двадесет и третият псалм бяха последното, което й минаваше през главата.
Мери Грант беше ядосана. Беше й писнало да я размотават, беше й писнало да я лъжат и манипулират. А най-вече, помисли си тя, й беше писнало да не знае истината.
Джо не й се беше обадил, за да се сбогува. Беше се обадил, за да й каже, че в ситуацията има нещо сбъркано из основи. Това обаждане беше вик за помощ, макар и да знаеше, че тя не може да му даде нужната подкрепа.
Не се беше обадил на Ранди Бел.
Не се беше обадил на Дон Бенет или на Едуард Мейсън.
Не се беше обадил на никого от ФБР.
Беше се обадил на жена си, цивилно лице на четиридесет километра, шофиращо по претъпкана магистрала с двете си дъщери, която не се занимаваше с нищо по-опасно от това да се справя с обикновените и обичайни превратности на всекидневния живот.
Джо се беше обадил на съпругата си, защото тя е била единственият човек, на когото е можел да се довери.
Мери си обу панталоните, облече ризата, като я опъна плътно по гърдите си. Избра чифт строги кафяви обувки, които беше носила точно два пъти. Накрая си сложи и сакото. Влезе в банята, среса си косата и я прибра на опашка. Взе топла кърпа и избърса малко от спиралата за мигли, изтри фон дьо тена от скулите си и си махна червилото.
Застана пред огледалото и се огледа преценяващо.
Изправи гърба.
Изпъни раменете.
Не се усмихвай.
Нещо липсваше.
Тя отвори чекмеджето на Джо и се разрови из вещите му. Повдигна брадичка и забоде значката с американското знаме на ревера си. Изглеждаше както трябва, но усещането не беше такова. Нямаше я онази притегателност, чувството на власт. Изглеждаше като майка на две деца, която отива на родителска среща или при секретаря на организацията на собственици на имоти в квартала. Не беше офицер ветеран.
Мери се върна в дрешника. Коленичи, бутна панталоните на Джо настрани и разкри четвъртит черен сейф, малко по- голям от минихладилник, но десет пъти по-тежък. Сейфът за оръжие на Джо. Тя знаеше комбинацията и след секунди вече беше отворила вратичката и беше извадила „Глок 17“, кутия с патрони и кобур.
Мери занесе пистолета в спалнята. Като всяка примерна съпруга на военен тя можеше да се оправя с оръжие. Знаеше, че трябва да го носи на предпазител и без патрон в цевта, но агентите държаха пистолетите си винаги заредени. Извадиш ли го - стреляш. Не беше стреляла от години, но това беше без значение. Нямаше намерение да използва оръжието. Пистолетът на Джо й даде увереността, която й беше нужна, за да изиграе тази роля.
Тя се върна в банята и отново застана пред огледалото. Изглеждаше по същия начин, но се чувстваше съвсем различно.
Преди четиридесет и осем часа тя беше скърбяща вдовица, на косъм от това да се предаде и примири. В този момент обаче беше агент на ФБР, който разследваше убийството на Джо Грант.
„Вярваш ли му? “
Не, призна си Мери. Не вярваше на Едуард Мейсън. Не му беше повярвала дори за секунда.
54