Танк зави и слезе от магистралата, като мърмореше нервно, докато джипът подскачаше и скърцаше по черния път. При удара във форда беше изкривил полуоската и сега воланът му дърпаше наляво. На предната броня имаше и вдлъбнатина кол- кото тенис топка, но тя поне не се различаваше особено от другите. Полуоската обаче се нуждаеше от ремонт.
Иззад завоя се показа сива дървена къща със стени от припокриващи се дъски, скрита наполовина от опасно изкривена върба. Боята на вратата между двата мръсни прозореца беше толкова напукана и олющена, че стърчеше като бодли на таралеж. Бурените бяха превзели ливадата още преди години. Къщата изглеждаше съвсем изоставена. Единственият признак, че вътре живее някой, беше паркираната отпред стара „Хонда“ на Карлос Канту.
Танк свирна с клаксона и спря. Излезе от колата и се намръщи, тъй като гърбът още го болеше от удара в бъбреците.
- Има ли някой вкъщи? - провикна се той. - Карлос, аз съм.
Той загази през високата до кръста трева към предната врата. Отиването до Бюда беше изстрел в тъмното. От два часа пазеше официално радиомълчание. Точно това трябваше да направиш, когато някой хакне телефона ти. Всъщност не само бяха проникнали в устройството, но и го бяха превзели изцяло. На абордаж.
Смартфонът беше най-ефективното шпионско приспособление, измисляно някога от човечеството. Позволяваше ти да говориш с един приятел или с десетима едновременно и да виждаш лицата им. За секунди можеше да получиш всякаква информация от която и да е публична база данни в света. Правеше снимки и клипове с такова качество, че изглеждаха като живи. Казваше ти къде се намираш с точност до три метра на всяко място по земята, а след това ти посочваше магазините и всякакви учреждения около теб. Но този следобед Танк беше научил от личен опит, че проблемът е, че смартфонът може и да те шпионира.
Танк потропа по вратата.
- Изненадващо посещение. Аз съм, Танк. Отвори.
Заслуша се да чуе скърцането на дъските по пода при приближаването на Карлос до вратата. Къщата беше построена през 1920 г. и той беше сигурен, че нито една летвичка или гвоздей не са били подменяни. Почука отново и когато никой не отговори, пристъпи вдясно и викна през отворения прозорец:
- Карлос, тук ли си?
Никакъв отговор. Къщата беше абсолютно тиха и това го изнерви. Като репортер Танк беше вършил много неща, които вбесяваха хората. На практика това си беше изискване на работата. Ченгетата, областният прокурор или някой обвиняем все не бяха съгласни с нещо, което си написал. През годините беше получил немалко заплахи - че ще го пребият, очистят и не само. Но за пръв път му се случваше някой да пречи на разследването му, като унищожава доказателства.
- Карлос?
Танк се приближи до прозореца и надзърна вътре. Това, което видя, накара стомаха му да се обърне.
Той се върна бързо до колата си. Потърси под предната седалка, но там нямаше запас от течна смелост. Облегна се на джипа, като дишаше тежко и гледаше къщата на Карлос. Събореният стол и неподвижните крака още бяха пред очите му и той се зачуди какво, по дяволите, да прави. Щяха да го открият, нямаше как да се измъкне.
Той се стегна и се върна бавно до къщата. Предната врата беше заключена. Танк мина покрай стария пясъчник и заобиколи отзад. Стъпи на верандата и дъските изстенаха под тежестта му. Вратата на кухнята беше открехната. Видя нещо тъмно на цвят в коридорчето към трапезарията, нещо тъмно, но сякаш течно и живо. Той потисна порива да си тръгне и пристъпи вътре. Миризмата на кордит, на барут от изстрел, го накара да спре. Той се загледа в локвата кръв и в мухите, които бяха накацали и се угощаваха.
Страхливците бягаха, но кой оставаше? Идиотите? Определено не и героите. Първо на първо, един герой нямаше да забърка приятеля си в беда.
Журналистите оставаха.
Танк мина през кухнята и влезе в трапезарията. Карлос Канту лежеше на пода по лице с дупка от куршум в слепоочието. Танк коленичи и провери за пулс. Приятелят му беше мъртъв.
Танк остана клекнал за около минута, като се опитваше да установи какво се беше случило. На масата до отворения лаптоп имаше чаша кафе и полуизядено десертче. Чашата все още не беше изстинала напълно. Кафе и „Сникърс“ не му се струваха подходящи за последна вечеря. Телефонът беше паднал на метър-два встрани на пода.
Когато болката в страдащите му от артрит колена се усили, той се изправи, а ставите му изпукаха като сноп сухи съчки. От всичко изглеждаше, че Карлос беше работил, а някой се беше промъкнал зад него и го беше застрелял в главата. Изстрелът го беше съборил от стола. Очите му бяха отворени. Беше умрял, без да разбере какво става или поне без да се опита да се съпротивлява и да се бие. Но кой би могъл да мине по скърцащия под, без да издаде и звук?